Източник:  www.darikfinance.bg

Четири хиляди и дванадесет. Толкова са думите, употребени в "програмната декларация" на новите управляващи.

И нито една от тях, не е тази, която назовава основният, най-дълбокият проблем на българското общество. Този, който разяжда като инфекция социалната тъкан и ни руши като нация. Бедността, пише Борислав Цеков от Института за модерна политика.

Всичко останало е последствие, включително демографската криза. Бедността е в основата на българската трагедия днес. И още една дума липсва - "монополи".

Да започваш през 2014 г. правителствена програма в най-бедната държава от ЕС, в която хора се самозапалват от отчаяние, а цели региони са в кома от социална безизходица, с раздел... "външна политика".

Да се занимаваш с "правото на 10 хиляди души да внасят законопроекти в правителството" и с общи приказки за "дигитална икономика" без да посочиш какво ще направиш, за да изведеш 49% от населението, 52% от децата и 61% от пенсионерите от състоянието на застрашени от бедност и социално изключване (по данни на Евростат). Това е тотално скъсване с действителността.

Да сглобиш от 4012 думи един блудкав преразказ на брюкселски клишета без даже да се докоснеш до най-главното, до приоритета на приоритетите, е всичко друго, но не и управленската програма, от която се нуждае българския народ днес. И това не е проблем само на това правителство. Това е дефицитът на всички управления през последните няколко мандата.

Затова и хората масово, инстинктивно се отвращават от политиците и политическата система. Защото нацията има крещяща нужда от радикална политика срещу бедността, а политиците от дясно и ляво говорят за НАТО, за кохезионната политика на ЕС и спорят за поредния брюкселски доклад за съдебната власт. Затова на тези избори се стигна до историческо дъно на избирателната активност.

В самото начало на промените се направи само необходимата първа стъпка - либерализация на пазара, освобождаване на икономическата инициатива от хватката на командно-административния икономически модел на тоталитарния социализъм. Това, което стратези като Джефри Сакс с основание препоръчват на всяка държава, която тръгва по пътя на икономическата реформа.

Но след това не бяха поставени онези социални спирачки и предпазни мрежи, които да държат неравенството в поносими граници и да не позволят изпадането на огромна част от населението в хронична бедност.

Така у нас набра сили един олигархичен турбокапитализъм - ограбване на държавните ресурси, съсредоточаването им в една тясна олигархична прослойка, съчетано с ускорено и безконтролно отприщване на най-тъмните пазарни сили, които разтварят до крайност ножицата на неравенството и запращат голяма част от населението в тресавището на бедността.

Когато това се случи вече не можеш да разчиташ, че подобряването на бизнес средата, намаляването на бюрокрацията и свободата на стопанската инициатива ще извадят хората от бедността.

В такива общества, заредени със социална имплозия, азбучното правило, че осигуряването на процедурна справедливост или справедливост на процедурите - свободен пазар, свободни избори, работеща съдебна система, почтена администрация - ще доведе до обществен напредък и икономически растеж, просто не е валидно. Нужен е друг тип политика.

Когато бедността обхване по-голямата част от обществото, това не се бори с процедурна справедливост или справедливост на процедурите.

Именно борбата с бедността е основният приоритет, на който трябва да се подчини всичко останало. Доброто управление е това, което правилно определя приоритетите си на базата на нуждите на нацията. Истинската управленска програма може да бъде само една цялостна "Национална стратегия за борба с бедността". Но не онзи ведомствен документ, който се подмята от 2007 г. из чиновнически чекмеджета, за да отчитаме показатели по "Програма 2020" пред брюкселската бюрокрация.

А стратегия, която подчинява националните усилия и превръща в общонационална задача изкореняването на бедността. Стратегия, която дефинира радикални и съобразени с днешната българска действителност и нужди политики, вън от импотентните клишета на Европейската комисия.

Политики от мащаба на "Войната с бедността" на президента Джонсън, на програмите на Рафаел Кореа в Еквадор или на Ево Моралес в Боливия. Боливийският пример, по признание на Организацията на ООН за развитие (UNDP), доведе до радикален обрат, изваждайки голяма част от населението на най-бедната южноамериканска държава от екстремната бедност - първо освобождаване на пазара (по Джефри Сакс) и после мащабни социални програми и инвестиции в хората (по Ево Моралес).

Хвърлете в кошчето тази и всички останали правителствени програми, които не са подчинени на този приоритет. Не струват! Както не струват и брюкселските програми за борба с бедността. Виждаме техните резултати в стотиците хиляди, които излязоха в последните седмици по улиците на Брюксел и Неапол на протест срещу политиките на ЕС. Ще последват и други градове. Ще дойде ред и на България. Но тогава февруарските протести от 2013 г. ще изглеждат като средношколски увеселения, пред гнева, който може да изригне от отчаянието на обречените... /БГНЕС/ Борислав Цеков от Институт за модерна политика/