Източник:  www.darikfinance.bg

Финансовите отчети на българските партии съдържат странни разминавания с действителността. Отговорните институции обаче не се интересуват. Или може би просто се страхуват да се интересуват, коментира Ясен Бояджиев в Deutsche Welle.

Партийните финансови отчети пред Сметната палата са скучно четиво за широката публика. Но още по-скучни са явно за разните държавни институции, които би трябвало да контролират законността на партийните приходи и разходи. Просто никой не им обръща внимание. Което е жалко, понеже ако човек отдели малко време и се порови в гората от числа, би могъл да се натъкне на твърде любопитни факти.

Ако се съди по последните отчети, през миналата година парламентарната партия „Атака” е събрала от членски внос 1 293 000 лева, което при сравнение с други години и други партии изглежда доста странно. Първо, това е голям скок за самата „Атака”, защото година по-рано членският ѝ внос е бил едва 372 хиляди, преди две години - само 153 хиляди, а преди три - 0. Второ, по този показател партията бие всичките си „колежки”, включително притежаващата най-голяма членска маса БСП - при 250 000 членове тя е събрала 1 255 000 лева от членски внос. А партия ГЕРБ, която е неизменна победителка на всички избори през последните години, отчита по това перо мизерните 88 000 лева. За сравнение - на последните парламентарни избори през октомври м. г. „Атака” е получила 148 262 гласа или 4,52% от действителните гласове.

Всичко това може да има най-различни обяснения. Може, например, партията да има неколцина богати членове, които да плащат всеки месец луди пари за членски внос. Може да има и страшно много бедни членове, които да плащат малко. Което обаче би означавало, че голяма част от членовете на партията не гласуват за нея. Възможни са и комбинации между двата варианта, но каква е истината, няма как да разберем, защото броят на членовете и размерът на индивидуалния членски внос са вътрешна информация.

Теоретично има, разбира се, и още една, не дотам законосъобразна, но позната в световната практика възможност - въпросните приходи да не са от членски внос, а от нещо друго, което по една или друга причина не е удобно или няма как да се декларира. Това по принцип би могло да се провери, като се тръгне по партийните списъци, партиен член по партиен член. Но няма кой да го направи.

Това, разбира се, далеч не са единствените необясними странности във финансовите дела на българските партии. Вече е писано многократно за фрапиращия (финансов и политически) възход и не по-малко фрапиращото падение в рамките на само една година на друга малка партия, която излъчи двама евродепутати и цяла парламентарна група, а днес е останала почти само с председателя си - бивш телевизионен водещ. Възход и падение, които странно следваха съдбата на вече фалиралата КТБ и нейния собственик.

На евроизборите през миналата година тази партия направи най-скъпата, невиждано разточителна за българските условия кампания, като наводни „пейзажа” с билбордове, митинги, шоу програми, реклами и с десетки хиляди наблюдатели и застъпници. При това без да получи нито лев държавна субсидия. Основният деклариран приход бе от дарения - над 2 милиона лева. Телевизионни репортажи запознаха публиката с някои от нищо неподозиращите „дарители” - пенсионери и безработни, едва свързващи двата края, дали лековерно не пари, а само личните си данни срещу някой лев или екскурзия до София.

И това по принцип би могло да се провери, като се тръгне дарител по дарител. Но няма кой да го направи.

Което е жалко, защото иначе би могло да се намери обяснение на много от загадките, с които е обрасъл българският политически живот.

Като например как е възможно политици да си позволяват скъпи воаяжи и хотели, докато денонощно страдат за бедните българи, станали жертва на колониалния гнет. Или пък на какво се дължат внезапните остри завои в позициите на цели партии и отделни политици. Както и какво понякога като на магия крепи кворума в парламентарната зала. Какво споява или разбива партии, коалиции, парламентарни групи и парламентарни мнозинства...

Освен медиите от време на време, никой друг не се интересува от странните и понякога драстични разминавания и несъответствия между партийните отчети и действителността. Да не говорим за приходите и разходите, които изобщо не се отчитат. Институциите, оторизирани да установяват и санкционират тия неща, се пазят като от огън да не нагазват в тях.

Поредната антикорупционна стратегия обещава сега, че това ще се промени. Дали?