Източник:  www.darikfinance.bg

Тези дни популярно стана предложението на мексиканския магнат Карлос Слим да се промени начинът, по който работим. Да има 3-дневна работна седмица, но с по 11 работни часа, а пенсионирането да става на 70-75 г.

Всъщност идеята за 3-дневна работна седмица не е на Слим. Със сигурност известният британски икономист Джон Мейнард Кейнс е направил прогнозата, че поколението на неговите внуци ще работи по 3 дни на седмица. След него през 50-те и 60-те г. на XX век немалко хора смятат, възхитени от напредъка в технологизацията на производството, че скоро ще има 20-часова работна седмица, а работата няма да стига за всички. Коментира Боян Захариев програмен директор на Институт "Отворено общество" пред "24 часа".

"Очевидно сбъдването в пълен мащаб на тази прогноза засега се отлага. Въпросът е каква е тенденцията?

Идеята, че трудът се измерва с времето, отделено за него, е изцяло продукт на индустриалната епоха. Същото важи и за представата за времето като за нещо, подобно на парите, което може да се "пести", "влага", "отделя" и т.н., както и за идеята, че има ясна граница между времето за работа и времето за други неща, т.е. че има работно време.

По отношение на работните часове битуват много предразсъдъци и заблуди. Например, че в Гърция се работи малко, а в Германия много. Всъщност в Гърция продължителността на работната седмица при заетите на пълно работно време е една от най-големите в Европа - почти 44 часа, а в България е под средната за ЕС  от малко над 41 часа.

Разбира се, значение има не само колко се работи, а какво успява да произведе всеки работещ за единица време, т.е. колко производителен е трудът. В много страни в Европа например производителността на труда е по-голяма, отколкото в САЩ, но средният американец работи много повече часове на седмица, затова произвежда по-голям БВП на глава от населението.

Германците, заети на пълно работно време, работят малко повече от българите и далеч по-малко от гърците. Ако отчитаме и работата на непълно работно време, разликата между по-развитите и по-малко развитите страни в Европа е още по-голяма. Средният работещ германец има работна седмица от под 36 часа, а средният холандец от малко над 30 часа. В този примерен диапазон се простира средната работна седмица на всички работещи в по-развитите европейски икономики. Това много прилича като брой часове на трите дни по 11 часа, предлагани от Слим, макар че типичната работна седмица е по-скоро 4-дневна или 5- дневна при ниска интензивност на труда.

Отивайки към Източна Европа или на юг към Средиземноморието, продължителността на работната седмица всъщност расте, а в Гърция средната продължителност за всички заети е почти същата като при заетите на пълно работно време. Изводът е ясен. В по-неразвитите европейски икономики като цяло се работи по-дълго, а гъвкавото работно време или непълната заетост поне в несивата икономика са по-редки. Тази статистика не се връзва с разпространената представа за средиземноморските сиести в жаркото пладне и за по-инертните източноевропейци, несвикнали с правилата на пазарната икономика.

Извънредният труд и отделянето на повече часове за работа днес рутинно се възприемат като знак за силна мотивация и развита трудова етика. Но трябва да признаем, че това колко часа се работи не ни казва нищо за интензивността на самия работен процес, нито за неговия полезен резултат. Дава ни известна косвена представа за производителността на труда, но връзката е в обратната посока на това, което можем да предположим.

В общи линии при равни други условия в страните с по-висока производителност на труда се работи по-малко. Дали защото технологиите го позволяват, или защото почивката прави работата по-ефективна? САЩ са донякъде изключение от това правило. Там се работи много, както констатира Джулиет Шор в свое класическо изследване от 90-те години (The Overworked American), превеждана може би не много сполучливо като "Преработените американци") за американците, които работят през последното десетилетие на XX век с цял месец на година повече отколкото в средата на века, въпреки напредъка в технологиите, който повишава продуктивността.

Така че тенденцията в развитите европейски икономики поне дългосрочно е към намаляване на броя работни часове на седмица, като намалението на работните дни не е за сметка на повече работни часове.

Тенденцията за съкратена  работна седмица върви паралелно с по-малко часове работа под формата на съкратен работен ден, непълна или гъвкава заетост.

Правилата за работната седмица и представата за “стандартен” работен ден от 8 часа и работна седмица от 5 дни окончателно се установяват в много страни след Втората световна война. А иначе първата международна конвенция, разглеждаща работното време, е подписана през 1919 г. веднага след създаването на Международната организация на труда. В нея става дума за ограничаване на работната седмица до 48 часа – продължителност, която почти 100 г. по-късно в днешна Европа е съвсем неприемлива.

В глобален план обаче нещата са различни. Според някои изследвания над 22% от работниците по света все още работят над 48 часа на седмица. Това дава основание да се говори за липсата на време поради (принудително) дълга работна седмица като за особен вид бедност.

Бедните на време дори да не срещат сериозни други ограничения в потреблението си, са изложени на рискове от различни  заболявания и депресии. В някои развиващи се страни, а от развитите страни – в Япония, и до днес има специални изрази, с които се означава смъртта от много работа и преумора. Има основание да се смята, че прекалено дългата работна седмица (да кажем, от 48 и повече часове) е свързана с намалена продължителност на живота, макар че проблемът не е изследван достатъчно. Рейгън вероятно не е бил прав, твърдейки по повод орязването на социални помощи, че усилената работа не е навредила на никого. Зависи колко усилена и каква е работата.
В резюме може да се каже, че идеята да се работи по-малко има измерения, свързани с производителността, с качеството на живота, с грижата за Земята и за околната среда. За магната Карлос Слим, изглежда, най-важно е първото. За други хуманните и екологични подбуди са по-важни.

Тенденцията да се работи по-малко в развитите страни в Европа е ясна, докато по света процесите са разнопосочни. Вероятно и в бъдеще ще продължим да работим все по-малко през годината. В Европа това ще се компенсира чрез повече години на пазара на труда и по-късно пенсиониране. Това може и да е полезно, ако не е продиктувано от икономическа принуда, а от нуждата да се чувстваш полезен, ако границите между работа и неработно време станат по-размити. Откровено казано, не е ясно защо им е на богатите страни да бранят всичкото това потребление. Докато по-бедните ще работят много по-дълго, в опит да се доближат до техния стандарт на живот – гръцка трагедия в планетарен мащаб. Аз съм убеден, че качеството на живота може да се повишава и без икономически растеж.

В новата икономическа теория вече се появяват модели, които показват как това може да стане. Тук-там се появяват групи и общности, които го демонстрират на практика. Привилегията да имаш достатъчно неработно време и да не бъдеш напълно зависим от работата си се оказва основна част от качеството на живота, може би по-важна от обема на потреблението.