Източник:  www.darikfinance.bg

Бедните страни изнасят суровини като какао, желязна руда, дърво и диаманти. Богатите държави изнасят - често за същите тези бедни страни - по-сложни продукти като шоколад, автомобили и бижута. Ако бедните страни искат да забогатеят, те трябва да спрат да изнасят своите ресурси в суров вид и да се концентрират върху добавянето на стойност към тях. В противен случай, богатите ще получават лъвския пай от стойността и всички добри работни места. Звучи толкова просто.

Бедните страни могат също така да последват примера на Южна Африка и Ботсвана и да използват природните си богатства, за да предизвикат индустриализация чрез ограничаване на износа на суровини (политика, известна сред местните като "обогатяване"). Наистина ли е толкова просто? Пита в the Project Syndicate Рикардо Хаусман, проф. по икономика в Харвард.

Някои идеи са по-лоши от грешни - те нанасят вреда, защото интерпретират света по начин, който извежда напред второстепенни въпроси - да речем, наличието на суровини - и заслепява хората за по-обещаващите възможности.

Помислете за Финландия, скандинавска страна с много дървета и с малко население. Класическите икономисти ще твърдят, че тя трябва да изнася дървен материал, което Финландия е правила в миналото. От друга страна модерните икономисти ще посочат, че финландците трябва да добавят стойност като преработят дървения материал в хартия или мебели. Финландия прави и това в момента. Но всички продукти от дърво формират едва 20% от нейния износ.

Обработката на дървесината изисква освен много труд и добри сечива. Ето защо финландците започват да произвеждат режещи инструменти. Това в крайна сметка ги води до производство на машини, с които да обработват дървесината по-бързо.

Скоро финландските бизнесмени осъзнават, че могат да направят машини, които режат други материали, а не само дърво. Процесите се автоматизират, като постепенно режещите машини стават едни от многото, произвеждани във Финландия. В наши дни различните видове машини съставляват над 40% от износа на страната. А компании като Nokia се насочват към услуги с висока добавена стойност, като изграждането и поддръжката на комуникационни мрежи.

Поуката от тази история е, че добавянето на стойност към суровините е път към диверсификация на икономиката, но не е непременно най-добрият, нито пък най-краткият път. Страни, които не са ограничени от суровините на тяхна територия се справят дори по-добре. В края на краищата Швейцария не произвежда какао. А Китай не прави усъвършенствани компютърни чипове. Това не пречи на тези икономики да заемат господстващо положение на пазарите съответно на шоколад и компютри.

Наличието на суровини е предимство, единствено ако вносът им е относително скъп. Това важи в по-голяма степен за дървесината, отколкото за диамантите или желязната руда. Австралия, въпреки отдалечеността си, е основен износител на желязна руда в света, но не е сред водещите производители на стомана. Докато Южна Корея изнася стомана, въпреки че трябва да внася руда.

Финландската история показва, че добрите пътища за развитие не включват добавяне на стойност към собствените суровини на дадена икон29-07-2014хомика, а добавянето на възможности към нейните възможности. Това означава смесване на нови възможности, например автоматизация с тези, които вече са налице, като наличие на режещи машини.

Мисленето за бъдещето на икономиката въз основа на диференциалното предимство от спестяването на транспортните разходи за дадена суровина, ограничава сериозно възможностите за развитие на страните, разчитащи на собствените си ресурси. Дали наличието на една суровина може да подобри конкурентоспособността на икономиката в производството на коли, принтери, антибиотици или филми? Повечето сложни продукти изискват много и различни ресурси.

Обогатяването в Южна Африка принуждава миннодобивните индустрии да продават на местния пазар, на цени по-ниски от тези за износ. По този начин експортните ограничения действат като вид косвен данък, който служи за субсидиране на други дейности по-нататък по веригата на производството. Като цяло това не е особено ефективна система за икономическо развитие.

Развитието на нефтохимически или стоманодобивни заводи или преместване на нископлатените работни места в рязането на диаманти от Индия или Виетнам, в Ботсвана, която е четири пъти по-богата като БВП на човек от населението, едва ли е най-добрият начин за икономическо развитие.

По-добре се справят Обединените арабски емирства, които използват приходите от износа на петрол, за да инвестират в инфраструктура, превръщайки Дубай в успешен туристически и финансов център.

Поучителен е и опитът на САЩ. През 1973 г. страната въвежда ембарго върху износа на суров петрол и природен газ. Тъй като тя е вносител на тези суровини, никой не вижда причина за отмяна на ограниченията, до сега. Революцията в добива на шистов нефт и газ доведе до драстично увеличение на собственото производство в последните 5 години, и цените на енергийните ресурси на вътрешния пазар вече са много по-ниски, отколкото тези на международната търговия.

Това е косвена субсидия за индустриите, които използват петрол и газ и начин за привличане на чуждестранни инвестиции към тях. Дали обаче ограничаването на износа е най-добрият възможен подход? Ако енергийните суровини в САЩ бяха по-скъпи нямаше ли двигателите с вътрешно горене да бъдат заменени от по-нови и съвършенни технологии?