Източник:  www.darikfinance.bg

Глобалните промени не са нищо ново. Но с глобализацията и технологичния напредък, темпото и мащабът на тези трансформации се ускориха значително. През следващите десетилетия, тази тенденция ще се засили, носейки със себе си значителен потенциал за нестабилност.

Изминаха повече от 20 години откакто Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт, с което предизвика почти единодушното приемане на резолюция на Съвета за сигурност на Обединените нации за оттеглянето на иракските сили. Когато Саддам отхвърли резолюцията, коалиция от 34 държави, подкрепящи САЩ, го принуди да се съобрази с решението, осъществявайки операция Пустинна буря.

Това се случи през 1991 г., точно, след като колапсът на Съветския съюз превърна САЩ в единствена суперсила в света.

Но реалността вече е различна. Днес международната общност е много по-разединена. Помислете за нахлуването на Русия и анексирането на Крим по-рано тази година. Въпреки че този ход ясно наруши териториалната цялост на Украйна, 11 страни гласуваха против резолюцията на ООН, осъждаща действията на Москва, а 58 държави, включително всички незападните сили, се въздържаха.

Ясно е, че глобалният баланс на силите се е променил. В международната политика, това как се възприемат нещата има голямо значение, понякога дори по-голямо, отколкото реалността.

Днес се възприема, че еднополюсният миг на Америка е достигнал до своя край, Европа е в упадък, а нови сили се надигат, налагайки своите уникални светогледи за глобалните въпроси.

В известен смисъл, това може да изглежда като нещо добро. По-разнообразните гледни точки биха могли да обогатят многостранните процеси и да генерират по-всеобхватни решения на световните проблеми.

Но тази многополюсна динамика също така генерира нестабилност. Въпреки, че светът става все по-взаимосвързан, предизвикателства вече не се ограничават само до национални или дори регионални граници, а големите сили са все по-склонни да поемат глобални отговорности. А предвид често срещаното нежелание да постигнат консенсус помежду си, неразбирателствата и дори конфликтите стават много вероятни.

Силните, ефективни и приобщаващи международни институции трябва да играят важна роля в борбата с тази нестабилност и насърчаване на сътрудничеството. Но дори и най-добре изработените структури могат да постигнат малко, без политическа воля за разрешаване на конфликтите чрез диалог. С цел да се постигне напредък, страните трябва да се научат да защитават своите принципи, като същевременно зачитат правата на другите и никога да не губят от поглед споделените интереси и цели.

Без такъв единен подход, геополитическа стабилност е невъзможна. Например, Украйна е независима държава от 1991 г. и е напълно интегрирана в международната система, след като преотстъпи своите ядрени оръжия през 1994 г. и ръководи три сесии на Общото събрание на ООН.

С липса адекватен отговор на руската инвазия международната общност избута Украйна към тъмното минало.

Във всеки случай, международната стабилност е нарушена. На хоризонта се задават още няколко потенциално дестабилизиращи ситуации. В развития свят, мандатът на американския президент Барак Обама скоро ще приключи. Европейската политика също е изправена пред сериозни предизвикателства, като настъпващия национализъм.

Двама лидери, които ще продължат да диктуват международните условия в обозримото бъдеще са руският президент Владимир Путин и китайският премиер Си Цзинпин. Но и двете страни са източници на нестабилност. Дълго преди Русия да нахлуе в Украйна, Китай използва подобни прийоми в териториалните спорове със своите съседи.

Освен това, Русия и Китай се опитват да променят статуквото на традиционната западна доминация в международните институции и заедно с други регионални сили като Бразилия, Индия и Южна Африка вече създадоха собствена банка за развитие, най-вече заради провала на Международния валутен фонд да изпълни обещанието си до 2010 г. правата на глас в него да отразяват глобалния баланс в икономиката. В момента Китай е равнопоставен на Белгия като акционер на МВФ.

Тези конфликти правят невъзможно справянето със старите проблеми като Израело-Палестинския конфликт и новите, като Ислямска държава. За разлика от Ал Кайда новообявеният халифат не е разпокъсана мрежа от сравнително малки клетки, това сила равнопоставена на националните държави, с която останалата част от света изглежда не знае как да се справи.

САЩ се втурнаха да отвръщат на заплахата, събирайки в едно спорна коалиция от 30 страни, включително десет арабски държави. Какъв ще е резултатът от техните действия предстои да се види.

Проблемът е, че след подобни действия от страна на Вашингтон, последствията обикновено се стоварват върху Европейския съюз.

ЕС трябва да престане да бъде само наблюдател и да поеме водеща роля в защитата на глобалната сигурност, за да може да отстоява собствените си интереси. В този план, решението да се забави изпълнението на споразумение за асоцииране с Украйна, за да се създаде възможност за преговори и постигане на консенсус с Русия, е положителен индикатор.

В един многополюсен свят, играчите трябва да работят заедно, за да постигнат сигурност, стабилност и просперитет.

/Хавиер Солана, бивш Върховен представител на ЕС за външната политика и политиката на сигурност, генерален секретар на НАТО, и министър на външните работи на Испания. В момента той е председател на Центъра за глобалната икономика и геополитика, в The Project Syndicate/