Източник:  www.darikfinance.bg

25 години след падането на Берлинската стена най-голямата изненада е колко лошо се справиха повечето от бившите комунистически страни, пише The New York Times.

По онова време имаше общо очакване, че повечето от тези страни ще се измъкнат от тиранията и ще се върнат в европейския клуб на проспериращите икономики. Повечето хора не прецениха корозивната сила на недоверието и колко време ще е необходимо за излекуването на психическите белези, причинени от него.

Бранко Миланович, икономист от Нюйоркския университет, говори за разрухата в материал, публикуван на блога му Global Inequality. Той разглежда растежа на бившите комунистически страни и ги разделя на четири групи.

В дъното са безнадеждните страни, които дори не са се върнали към нивото на реални доходи от 1990 г., измерени въз основа на реален БВП на глава от населението. Сред тях са Украйна, Грузия, Босна, Сърбия, около 20% от посткомунистическия свят.

Това са страни с поне три-четири изгубени поколения. С настоящия темп на растеж може би ще им бъдат необходими около 50-60 години, повече отколкото бяха под властта на комунизма, за да се върнат към нивата на доходи, които имаха при рухването му, пише Миланович.

Следващата група включва страни, които са умерено провалили се, с икономически растеж средно под 1.7% на година. Сред тях са Русия и Унгария, които продължават да изостават стабилно от Запада. В тази група влиза около 40% от населението на посткомунистическия свят.

Третата група включва държави с растеж на брутния вътрешен продукт между 1.7% и 1.9%. Тези страни като Чехия и Словения запазват стабилна дистанция от капиталистическия свят.

В последната група са примерите за успех, страните, които наваксват. Тази група включва Полша, Азербайджан и Казахстан. Но Миланович отбелязва, че много от тези икономики постигат растеж просто защото имат петрол или други ресурси.

Казано по друг начин само 10% от хората от бившите комунистически страни, живеят в държава, която успешно е извършила прехода към капитализъм. А 90% живеят в провален по един или друг начин преход. Този факт вече предизвика деформирани политики в Унгария и Русия и ще оформи пътя им на развитие в XXI век.

Защо някои страни успяха, а други се провалиха? Първо, лидерите в някои държави просто взеха по-добри политически решения. Повечето от тях бързо приложиха икономически реформи като дерегулация на цените и приватизация на националните компании. Някои страни като Естония и Полша осъществиха още по-радикални и ускорени реформи, докато други се опитаха да направят прехода постепенно или да създадат условия за социална сигурност преди да се погрижат за икономическото развитие.

Групата с бързи и радикални реформи преживя по-сериозен спад на производството в краткосрочен план, но постигна много по-голям просперитет в дългосрочен.

Много западни съветници насочиха вниманието си към реформи като написването на нови конституции и създаването на фондови борси. Но Лари Лоусън, икономист, който е работил с поляците и украинците, отбелязва, че тези страни нямаха основните градивни елементи, които се приемат за даденост на Запад. Например, преди да имате фондова борса трябва да имате публично достъпни данни за компании, кредитни досиета и счетоводни системи, както и добър законов ред.

Накрая и може би най-важното е нивото на ценностите. Икономиката на дадена страна е свързана с моралната ѝ екология. Икономическото представяне е следствие от историята, културата и психологията. Полша например е преживявала инвазии в историята си, довели до оформянето на прагматичен, оцеляващ дух. Поляците имаха силно желание да започнат сами реформи. Те също така имаха ясно усещане за справедливост и несправедливост, тъй като бяха виждали руснаците да вършат лоши неща на тяхна собствена територия. Те придадоха висока стойност на образованието и обществената мобилност.

Други страни нямаха тази културна настройка. Още по-лошо, животът им беше белязан от страх, от произволна власт, от подозрение, липса на доверие между хората. Гражданите израснали в тази атмосфера на недоверие, трудно създават компании и сдружения. Те по-скоро се придържат към логиката вземи каквото можеш – култура на корупция и присвояване, която набляга на краткосрочната сигурност, а не на дългосрочните перспективи.

Много от боледуващите страни са белязани от отдалечени отношения с властта. Властимащите, дори в офиса или общината, стоят настрана и са деспотични. Хората без власт искат сигурност на всяка цена. Те изпитват носталгия към въображаемата стабилност на комунизма. Когато всичко изглежда произволно и уродливо, хората толерират управлението с твърда ръка.

Урокът от последните 25 години е, че демократичният просперитет се гради върху слоеве от малки постижения. Комунизмът разкъса напълно този градеж на обществото отдолу нагоре и увреди психиката на жертвите си. Излекуването на тези рани е постепенно и напредъкът не е гарантиран. /Дейвид Брукс в The New York Times/