Източник:  www.darikfinance.bg

Кризата в Украйна разкри три основополагащи факти, засягащи външната политика на Европейския съюз.

Първо, ЕС като цяло не е ключов играч, който е способен да се справи с регулирането, да придвижи мирния процес от мъртвата точка или да води преговори с Русия. Преговорите са задвижени по-скоро от коалиция от отделни страни-членки. Досега единственото изключение бе енергийния сектор, където Европейската комисия играеше ключова роля на посредник между Украйна и Русия относно газовите доставки тази зима. Това обаче е заслуга главно на бившия комисар по енергетиката Гюнтер Йотингер.

Второ, основните западни играчи за разрешаването на кризата не са САЩ или НАТО. Президентът Барак Обама превърна в крайъгълен камък на своята политика санкциите срещу Русия и изразяване на символична подкрепа за съюзниците в Европа, особено на балтийските държави и Полша, а също за новото правителство на Украйна. Но Вашингтон смята, че отговорността за разрешаването на криза лежи върху Европейския съюз като цяло и върху Германия в частност.

Но санкциите не могат да заменят активната политика. Незаинтересоваността на Обама от преговори с Владимир Путин показва, че той разглежда тази криза като средство за демонстриране на твърдост във външната политика пред сънародниците си. Икономическите загуби и опасности за безопасността на САЩ са далеч по-малко в сравнение с ЕС. От гледна точка на САЩ Европа трябва да мисли повече за собствената си безопасност и да увеличава военния си бюджет. НАТО спря сътрудничеството с Русия и намали взаимодействието до минимално равнище. В този смисъл алиансът трябва да бъде разглеждан по-скоро като инструмент за защита на европейските страни от руските провокации, отколкото като платформа за търсене на изход.

Трето, от самото начало Германия пое ролята на лидер във всички преговори. През февруари 2014 г. тя съживи Ваймарския триъгълник, опитвайки заедно с Франция и Полша да спре спиралата на насилие между украинските сили за сигурност и Майдана. През юни по време на честването на 70-годишнината от откриването на втория фронт тя изигра основна роля за създаването на "нормандския формат" с Франция, Русия и Украйна. Освен това канцлерът Ангела Меркел и външният министър Франк-Валтер Щайнмайер редовно поддържат контакти с президента Путин и външния министър Сергей Лавров. В същото време канцлерът одобри санкциите срещу Русия след анексирането на Крим и подкрепата на военните действия в част от територията на Донбас. Именно Меркел обедини страните от ЕС в решимостта им да засилят натиска след незаконните избори в Донецка и Луганска области през ноември 2014 година.

Конфликтът в Украйна се разгръща във време, когато политическият елит на Германия активно формулира по-ефективна и творческа външна политика не само в Европа, но и в света. Сигнал в това отношения бяха речите на Щайнмайер, президента Йоахим Гаук и министъра на отбраната Урсула фон дер Лейен на Мюнхенската конференция по безопасността в началото на 2014 година. Преразглеждането на външната политика стана една от главните задачи на Щайнмайер при сегашното му ръководство на дипломацията. Няма никакво съмнение, че нарастващата икономическа и политическа мощ на фона на общата икономическа и институционална криза на Евросъюза засилиха позициите на Берлин в Европа. И макар Германия винаги да определяше себе си като икономическа държава, през последните години са активизира обсъждането и на нейния външнополитически профил. Политическият елит осъзнава: страната трябва да поема по-голяма международна отговорност за регулиране на кризите и за миротворчеството. Това е свързано и с икономическите интереси на Германия, на която са необходими стабилни и отворени пазари за нейното процъфтяване, а също спазване на закона и функционираща държавност. Фактът пък, че преосмислянето на външната политика се извършва на фона на растящия скептицизъм на немската общественост относно участието на Германия в международните конфликти и дори във военните мисии, е предизвикателство за външнополитическия елит.

Не е излишно да се обърне голямо внимание на обществено мнение. Допитване на Фонда Кьорбер от май 2014 година показва, че 60% от немците са против активното участие на Германия в световните дела, докато такава роля се подкрепя от 37 процента. Това е диаметрално противоположно на резултатите от допитване през 1994 година, когато 62% от гражданите се застъпиха за по-голяма активност на Германия във външната политика, докато възразяващите бяха 37 процента. По въпроса за приоритетите на немската външна политика, анкетираните сега поставиха на първо място защитата на човешките права (66%), на второ – опазването на околната среда и борбата с климатичните промени (59%), на трета позиция – гарантиране на енергийната сигурност (57%). Отстояването на икономическите интереси на страната се озова чак на 13-то място (25%) след подкрепата на по-слаби държави при външна агресия срещу тях (26%).

Изследването показва явно неодобрение на руската политика. Допитване на Аленсбах през април 2014 г. по поръчка на в. Frankfurter Allgemeine Zeitung демонстрира рязко намаляване на подкрепата за по-тясното сътрудничество с Русия (32% в сравнение с 55% през 2009 година). То също показа все по-отрицателното възприемане на Владимир Путин, чиято популярност в немското общество достигна най-ниското равнище от 2000-та година (65% от допитаните се изказаха отрицателно за него).

Преразглеждането на политиката спрямо Русия е част от текущата ревизия на германското Министерство на външните работи, но емоционалността на обсъждането показва колко важни са отношенията с Москва и до каква степен те са поляризирани. Отчуждаването започна да нараства след края на президентството на Дмитрий Медведев, като то стана особено явно с връщането на Владимир Путин в президентското кресло през 2012 година. Когато през 2005 г. канцлер на Германия стана Ангела Меркел на мястото на Герхард Шрьодер, промени се не само атмосферата. За немското ръководство важността на Русия видимо намаля. Отчасти това бе породено от твърде скромните успехи в подобряването на деловия климат в Русия, със застоя в борбата с корупцията и с липсата на прогрес за установяване на върховенство на закона, а също с нарастващото напрежение в страните, които са съседи на Русия и Германия. Но края на руската и Източната политика на Германия, водена след Студената война, настъпи най-вече с украинската криза и анексирането на Крим. Провалът на "партньорството заради модернизацията" е поражение за политическите наследници на Вили Бранд, продължили неговата Източна политика от 70-те години, която служеше на целите им още четвърт век след падането на Берлинската стена. "Промени чрез сближаване" бе ключовият лозунг, призван да подкрепя демократизацията, правовата държава и интеграцията на Русия в Европа чрез икономическо сътрудничество.

Пълната загуба на доверие към сегашното руско ръководство и особено влошаване на личните отношения между Меркел и Путин навредиха силно на двустранните връзки. За немския политически елит катаклизмът в Украйна се превърна в криза на отношенията с Русия. Украйна се превърна в лакмус, който показваше общото състояние на отношенията с Русия. В резултат дори най-убеденият немски социалдемократ бе принуден да признае, че по фундаменталните въпроси Москва и Берлин нямат общи интереси и ценности. Вътрешната и външната политика на Германия залага на правния подход, при която крайъгълният камък е върховенството на закона и защитата на международното право. За немския политически елит, който остро реагира на нацисткото минало, са неприемливи нарушенията на международното право от страна Русия и посегателството върху суверенитета на друга държава, както се случи с анексирането на Крим. Това е ключовата позиция, дори ако някои слоеве на общественото и деловите среди да не са напълно съгласни с последователната политика на Меркел.

В такава проверка чрез реалността има и положителен момент: Германия се отърси от наивни очаквания и след години на заблуждения се изясни какво представляват интересите на Русия. При това се запазва дългосрочната цел: подкрепа за стабилността и процъфтяването на Европа. Не е редно да се опитваме и занапред "да помогнем на Русия да заприлича на нас". Хвърляйки поглед назад, ние проумяваме, че тази политика не е съответствала на целите на Путин: да защити на всяка цена сферата на влияние на Русия, дори ако това противоречи на икономическата логика и ползата. Днес са налице всички основания за по-прагматичен курс. Преосмислянето на отношенията с Русия от германския политически елит премина през три етапа. Първо, отказът на Дмитрий Медведев от втори президентски мандат и връщането на Путин през 2012 г. разочарова немския елит, който възлагаше големи надежди на риториката на Медведев за модернизация. Второ, анексията на Крим предизвика дълбок шок, който накара германското външнополитическо ведомство да преразгледа политиката към Кремъл и собствените си предположения (тоест увеличава се осъзнаването, че руският президент вижда бъдещето на европейския ред по съвсем друг начин). Трето, от ноември 2014 г. Германия пристъпи към третия етап от разработването на нова руска и източна политика, която отразява променилите се условия, и в същото време Берлин смята да помага на Украйна да преодолее последиците от кризата.

Пет важни момента предопределят развитието на събитията в бъдеще. Първият е признанието, че Русия не е единствената държава от Изтока. Съществуват също Украйна, Беларус, Молдова и други постсъветски държави. По същество немците за пръв път разглеждат украинците като отделен от руснаците народ, заинтересован от европейската интеграция и споделящ европейските ценности. Това по свой начин разлюля паметта за нацистките престъпления в Европа: оказва се, че жертви на нечовешката кампания срещу Съветския съюз са били не само евреите и руснаци, но също украинците, беларусите и много други народи. Такъв поглед води до преразглеждане на източната политика на Берлин от последните две десетилетия, която може да бъде охарактеризирана като "Русия преди всичко". На нейно място идват по-балансираните отношения с другите постсъветски държави. Следователно политиката към съседните на ЕС държави и по-специално "Източното партньорство" ще станат по-важни за Германия – не на последно място, защото Берлин ще бъде заинтересован от стабилизирането на държави, които са непосредствени съседи на ЕС.

Второ, една от мантрите на немската външна политика бе, че мирът и стабилността в Европа са възможни само с Русия и в никакъв случай против Русия. Сега обаче немците разбраха, че в момента мирът в Европа не може да бъде нито с Русия, нито срещу нея. Това означава, че Германия и другите държави от ЕС трябва по друг начин да преценяват рисковете. Те трябва да увеличават военния си бюджет, за да се защитят. В същото време сред политиците има ясно съгласие, че пряката военна подкрепа за Украйна или интервенцията ще влошат отношенията с Москва и няма да помогнат за разрешаването на конфликта. Държавите от Евросъюза ще трябва да разработят планове за усъвършенстване на отбраната с и без НАТО в случай на различни твърди и меки рискове на безопасността. САЩ ще продължат да играят важна роля в Европа в рамките на алианса, но от тяхна страна е все по-малко желанието да компенсират малките военни бюджети на държавите от ЕС.

Трето, с оглед на новите рискове за безопасността подходът на Германия към Русия ще се ограничи до "сътрудничество там, където това е възможно; намаляване на рисковете и активна отбрана там, където това е необходимо", както се изрази Карстен Фогт, в миналото един от водещите съветници във външната политика. А това означава съчетание на сътрудничество със сдържане. Сътрудничеството и взаимодействието с Русия винаги ще останат важна част от източната политика на Германия, но както Меркел и Щайнмайер установиха през последните месеци, с руското ръководство е изключително трудно да се намери общ знаменател, когато става въпрос за общите съседи. Немските лидери нямат насреща си руски фактори, които да имат правомощията и да са заинтересовани да говорят единствено за това как да се намалят щетите и загубите. В същото време асиметричните войни в страните, които са съседи на Европа, руските пропагандни кампании против много държави-членки на ЕС (включително и срещу Германия) и увеличаващата се рецесия в Русия са заплахи за европейската безопасност и стабилност, които изискват нова реакция на Берлин и Евросъюза.

Четвърто, от немска гледна точка инструментите на колективна сигурност ще играят все по-важна роля. Немците изключват военното решение на конфликта. Ще ни се наложи отново да се договаряме с Русия за сигурността в Европа и да подобряваме инструментите, с чиято помощ ще може да се изграждат доверителни отношения. Но за Германия това означава да се възстановят принципите на целостта на границите, съгласие за суверенитета на държавите и отказ от ново поделяне на Европа. Германия използва сръбското председателство на ОССЕ (2015 г.), ще използва и собственото си председателство през 2016 г. за укрепване ролята на тази организация по поддържането на мира в Европа. Както изтъкна Щайнмайер в краткосрочна перспектива Берлин ще използва всички налични инструменти на ОССЕ, за да бъде спряна ескалацията на военните действия в Донбас и да се гарантира безопасността на руско-украинската граница с помощта на контактната група и наблюдателската мисия. В средносрочна пък перспектива ОССЕ отново трябва да заприлича на себе си: или на актуален форум за организиране на диалога, сътрудничеството и приемането на мерките за укрепване на доверието.

ООН не може да играе решаваща роля в този конфликт, защото работата на неговия Съвет за сигурност нерядко е блокирана от постоянните му членове Русия и САЩ. Освен това би било учудващо Москва да се съгласи на миротворческа мисия на ООН, което предполага разполагане на войници от НАТО в непосредствена близост до руско-украинската граница.

Ще нарасне и ролята на НАТО като отбранителен алианс, призван да защити своите членове от провокации или заплахи от Русия и да осигури безопасността в съседните държави (също и от името на държавите, които не членуват в алианса). В същото време Съветът НАТО–Русия трябва да стане антикризисен форум за общуване, прагматично сътрудничество и изграждането на доверителни отношения, а също платформа за обмяна между НАТО и ОДКБ (военният съюз между няколко бивши съветски републики начело с Русия - ред).

Пето, Германия ще трябва отново да определят своите интереси в Източна Европа и да се научат да се ориентират в новите условия, да установят в кои области сътрудничеството с Русия е възможно, а в кои не. Това важи както за Европа и нашите общи съседи, така и за останалия свят. Целите остават търсене на съвместно решение за Иран, стабилизиране на обстановката в Сирия и Афганистан, а също борбата с ислямисткия терор. На този фон държавите, които са съседи на ЕС и Русия, се превръщат в главна арена на сблъсъка и конфликта с Русия. Интересите в този регион се разминават, макар плодотворното сътрудничество в други места да е възможно. Докато Германия и ЕС се стремят към либерализация и демократизация на страни като Украйна, Молдова и Грузия, Русия иска да защитава своята сфера на влияние и изглежда предпочита да има край границите си непрозрачни и слаби държави.

Евразийският икономически съюз може да послужи като инструмент за взаимодействие между Брюксел и Москва. Но докато Русия разглежда тази организация като протекционистичен инструмент, насочен срещу стандартите на ЕС и свободния пазар, трудно ще е да се изработи обща позиция за зона за свободна търговия от Лисабон до Владивосток. Няма и смисъл в рамките на ЕС-ЕАИС да се възражда също толкова безсмислен инструмент като срещите на върха ЕС-Русия. Необходима е платформа за конкретни преговори. Но за целта е необходим общ поглед и планове.

Най-голямото предизвикателство за двете страни е да се възстанови доверието и да се постигне ново временно споразумение. Целта на германското правителство не може да бъде една нова Ялта. Става дума не за сдържане, базирано на поредната подялба на Европа, а за нови Хелзинкски договорености, предвиждащи еднаква безопасност за всички и признаване на суверенитета и границите на всяка една държава. Ялтенският тип споразумение ще изолира още повече Русия, ще ускори икономическия й упадък и ще превърне нашето общо обкръжение в крехка и опасна зона. Това едва ли е от интерес за Германия.

От друга страна, отстояването на ценностите на Хелзинкския акт ще отразява реалностите на XXI век, ще съдейства за икономическото развитие и взаимозависимостта в Европа, ще осигури безопасност за всички и свобода на движението.

И може би именно от това най-много се страхува сегашното руско ръководство: от открито общество и от свободното движение на хора, идеи и стоки. За руските граждани това ще е къде по-привлекателно в сравнение с икономическия упадък, спада на благосъстоянието и на безопасността в страната им и в Европа.

Първата стъпка за постигането на тези цели е изпълнението на Минските споразумения. Москва, Киев и сепаратистите трябва да предприемат конкретни и видими стъпки за деескалация на конфликта в Източна Украйна. Това би дало възможност да се създаде платформа за обсъждане на бъдещата безопасност в Европа с Русия, а не обратно. Принципите, които трябва да залегнат в основата на всички сегашни преговори, са определени в Будапещенския меморандум от 1994 година: териториална цялост и суверенитет на Украйна.

По време на Студената война важни фактори за укрепване на доверието бяха сътрудничеството в икономиката и особено в енергетиката. Днес те отново биха могли да подобрят отношенията в контекста на консултации с Евразийския икономически съюз.

Връщането към практиката на отношенията "както преди" е невъзможен от двете страни. Но общата цел трябва да стане изработването на прагматично решение за Украйна и нов модел за ЕС и Русия. Само това ще донесе мир, сигурност и благополучие във всички региони на Европа. /БГНЕС/ Щефан Майстер, ръководител на отдела за Източна Европа, Русия и Централна Азия в Германското дружество за външна политика. Анализът е публикуван в "Россия в глобальной политике"/