Кемал Дервиш, бивш министър на икономиката на Турция и вицепрезидент на Световната банка за "Ведомости"

Дълбоките трансформации, през които преминава глобалната икономика, нанасят удар по нископлатените работници в цял свят.

В САЩ възнагражденията на мъжете, които имат само средно образование, в периода от 1979 г. до 2013 г. е намаляло с 21%.

Европа осигурява най-високите заплати, но не успява да се справи с безработицата. Единственото изключение са страните от Севера и Германия, но и там има значителни групи нископлатени и частично наети граждани, са под натиск.

Променя се природата на труда, расте делът на услугите - в периода от 1970 г. до 2012 г. секторът на услугите като дял от брутния вътрешен продукт на страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие е нараснал от 53% до 71%.

Новите технологии и умните машини заместват много специалности, а също така създават възможности за нови модели на правене на бизнес, в които за нископлатените работници са предвидени непостоянни и незащитени позиции.

"Вечните" работни места на "вечните" заводи отиват в миналото. Бизнес-моделът Uber с неговите 162 хил. частично заети шофьори само в САЩ изтласква професионалните таксиметрови водачи.

Тези, които са придобили в младежките години ценни знания и умения, а също тези, които са щастливи наследници на някакви активи, процъфтяват в новата икономика. Но милиони други страдат, което създава питателна среда за "политиката на идентичности" - популистка експлоатация на националните и религиозни чувства. В тези условия лявоцентристките партии неизбежно преживяват криза, защото техните избиратели отиват при крайната десница, която се заиграва с антиимиграционни и шовинистични теми.

Дясното решение на този проблем - по същество деконструкция на социалната държава - прави гражданите уязвими за икономическите шокове.

Отговорът на прогресистите трябва в противовес да осигури нова социална политика, осмислена и реализирана в новите условия. Това означава, че от система за единна социална защита трябва да се премине към създаване на индивидуален социален бюджет за всеки отделен гражданин.

Принципната разлика между тази визия за общество, осигурено с такива "граждански сметки", и консервативната, в която гражданите сами отговарят за собствените спестявания и кредити, е в ролята на държавата.

Социалдемократическият модел налага върху държавата отговорност за финансирането на социалната защита. Държавната политика също така формира правила за сътрудничество между държавата, работодателите и работниците, за да избегнат двойните плащания.

Новата визия предвижда всеки гражданин да има лична сметка. Например, от "образователната сметка" ще се плащат всички видове образования, включително придобиването на нови видове знания и умения, когато вече си възрастен.

"Семейната сметка" ще позволи да се плащат отпуски за гледане на деца и възрастните членове на семейството. Постъпленията по сметките, съобразени с размера на доходите, се осъществяват съвместно от държавата, работодателя и служителя.

Някои елементи от този подход вече действат, например в Норвегия. Тази страна предлага 49 седмици отпуска за гледане на дете с пълна издръжка или 58 седмици при запазване на 80% от дохода. Двамата родители трябва да използват поне 10% от този бюджет, но могат да похарчат част от него, когато децата тръгнат на училище. Естествено, Норвегия е една от най-богатите държави в света, но самият принцип може да се прилага и при по-ограничени бюджети. Франция в момента се движи в такава посока, създавайки "сметки за индивидуална дейност".

Този подход няма да реши всички проблеми, бюджетните ограничения няма да изчезнат. Но адекватното данъчно облагане на гражданите с високи доходи и корпорациите, борбата с неплащането на данъци придобиват особено значение в новите условия.

Необходим е нов обществен договор, за да може открито да се признае увеличаващата се роля на индивидуалната отговорност в променящия се свят. /БГНЕС, www.darikfinance.bg