Джордж Фридман в Startfor

Днес Европа е континент, разделен от граници. Вторият най-малък континент в света има повече от 50 отделни, суверенни нации-държави. Много от тях са част от Европейския съюз. В сърцевината си проектът за ЕС е усилие за намаляване на силата и значимостта на тези граници, без всъщност те да бъдат премахвани – на теория една постижима цел. Но историята показва, че теоретичните решения често не работят.

Днес Европа е изправена пред три конвергентни кризи, които в крайна сметка са за границите, какво означават те и кой ги контролира. Тези кризи изглеждат отделни - имиграцията от ислямския свят, гръцките икономически затруднения и конфликтът в Украйна май нямат нищо общо помежду си. Но на практика те произтичат, макар и по различни начини, от въпроса какво означават границите в ЕС.

Границите на Европа са били в основата на нейния политически морал и исторически катастрофи. Европейското Просвещение оспорва многонационалните монархии и подкрепя суверенните нации-държави, които са разбирани като територии, в които съществуват нациите.

Нациите са определяни като групиране на хора, които споделят обща история, език, мрежа от ценности и религия – накратко, обща култура. Тези групи имат правото на самоопределение, властта да определят своя начин на управление и хората, които да ги управляват. Преди всичко тези нации живеят на определено място и това място има ясни граници.

Правото на национално самоопределение е създало много отделни нации в Европа. И, както правят нациите, те понякога не се доверяват и се страхуват една от друга, което от време на време води до войни. Те също така имат спомени за предателства и жертвите, които се простират назад във вековете, дори преди нациите да станат държави. Някои гледат на границите си като на несправедливи, защото поставят техните сънародници под чуждо управление или като недостатъчни за националните им нужди.

Правото на самоопределение неизбежно води до граници, а въпросът за границите води неизбежно до спорове между държавите. Между 1912 г. и 1945 г. в Европа се водят поредица от войни за национални граници и за това кой къде има правото да живее. Това води до най-голямата касапница в човешката история.

Паметта за разрушенията на войната създава условията за построяване на Европейския съюз. Неговият основаващ принцип е, че война с такива мащаби не бива да се случват никога повече. Но на съюза му липсва силата да преодолее националните държави, те остават фундаментите за европейското чувство на идентичност. И ако нацията-държава оцелява, с нея остават и идеите за територии и граници.

Ако нацията-държава не може да бъде изоставена, тогава поне границите могат да загубят значимостта си. Тези два принципа се появиха след Втората световна война.

Първият, предхождащ Европейския съюз, беше, че съществуващите граници в Европа не могат да бъдат променяни. Надеждата беше, че чрез замразяването на европейските граници ще направи нов военен конфликт невъзможен.

Вторият принцип, който дойде със съзряването на Европейския съюз, беше, че вътрешните граници в блока и съществуват, но и не съществуват. Границите определяха границите на нациите-държави и предпазваха доктрината за национално самоопределяне, но те не съществуваха, доколкото това се отнася за движението на стоки, труд и капитали. Сега принципът е атакуван по три различни начина.

Хаосът в Близкия изток предизвика поток от бежанци към Европа. Това е тревожно с оглед на проблемите, които европейските нации са имали при предишни мюсюлмански миграции. При възстановяването на Европа след Втората световна война, тя се нуждае от допълнителна работна сила на ниска цена. Като развити индустриални държави, редица европейски страни търсят имигранти от ислямския свят, които да запълнят празнотата. Като за начало европейците приемат преселниците за временно пребиваващи. След време им предоставят гражданство, но създават доктрината на мултикултурите, която изглежда като жест на търпимост и е негласно приета по взаимно съгласие, имайки предвид, че някои мюсюлмани се противопоставят на асимилация.

Но тази доктрина по същество служи за изключване на мюсюлманите от пълно участие в приемащата култура, дори и след като те са придобили законно гражданство.

Отчасти поради липсата на пълно интегриране на имигрантите и отчасти поради терористичните атаки, растяща част от европейското общество започва да възприема вече намиращите се в Европа мюсюлмани като заплаха.

Някои държави вече обсъдиха възкресяването на вътрешните европейски граници за да бъде предотвратено не само движението на мюсюлмани, но и на други европейци, търсещи работа в трудни икономически времена. Сегашната бежанска вълна издигна въпроса на ново равнище.

Бежанската криза принуди европейците да се изправят пред основен въпрос. Хуманитарните принципи на Европейския съюз изискват на бежанците да бъде дадено убежище. И все пак, нова вълна от бежанци заплаши да изостри съществуващите социални и културни дисбаланси в някои страни; някои очакват пристигането на още мюсюлмани със страх. Нещо повече, след като веднъж на имигрантите бъде позволено да влязат в Европа от една или друга държава, останалите нации са неспособни да предотвратят придвижването на бежанците.

Кой контролира външните граници на Европа? Решава ли Испания кой да влезе в Испания, или решението се взима от Европейския съюз? Кой решава дали идеята за свободно движение на работна ръка включва и принципа на свободно движение на бежанци? Ако е така, тогава страните от ЕС са загубили способността да определят кой може да влезе в техните общества и кой може да бъде изключен. За Европа, дала своето определение за нация, този въпрос не е странен, а правен. Той отива до сърцевината какво е нацията и дали нацията-държава, според принципа на правото за национално самоопределение, е упълномощена както да взима решения, така и да ги прилага.

Този въпрос не се отнася само до мюсюлманите. През XIX и XX век евреите, идващи от изток в Западна Европа, бягайки от царските декрети в Русия – отправят същото предизвикателство, въпреки че се стремят по-енергично да бъдат асимилирани. Но в този момент понятието за граници е недвусмислено, дори и ако специфичното решение как да бъдат интегрирани евреите да не е ясно.

Мюсюлманският въпрос е уникален за Европа и е такъв, единствено защото Европейският съюз го направи уникален. Съюзът се опита да запази границите, докато ги изцежда от значимост, и сега има подем на противопоставянето не само срещу мюсюлманската имиграция, но и срещу разбирането на ЕС за граници и свобода на движението.

Въпросът за границите е и в сърцевината на гръцката криза. Виждаме два проблема. Единият малък, другият – голям. Малкият включва капиталовия контрол. Европейският съюз е ангажиран към единен европейски финансов пазар, в който капиталите се движат свободно. Гърците, притесняващи се от изхода на сегашната криза, местят големи количества пари от гръцки в чужди банки. Те си спомнят какво се случи по време на кипърската криза, когато правителството, капитулирало по-конкретно пред германските изисквания, замрази и отне парите, депозирани в кипърски банки. Според правилата в ЕС трансферът на депозити в една страна от съюза или дори извън съюза е разглеждан като напълно законен. Само че в кипърския случай свободното движение на капитал през границите беше спряно. Същото евентуално би могло да се случи в Гърция.

Във всеки случай, кой е върховният принцип – свободното движение на капитали или всеобхватната власт на Европейския съюз за контрол на този поток? Могат ли гръцките граждани да са отговорни лично за дълга на тяхното правителство – не само чрез политиките на икономии, но също така чрез контрола, наложен от гръцкото правителство под европейски натиск за забрана движението на техните пари?

По-големият въпрос е движението на стоки. Сериозното измерение на тази криза включва свободната търговия. Повече от 50% брутния вътрешен продукт на Германия се създава от износа. Нейното благоденствие зависи от него.

Неспособността за контрол върху потока от германски стоки в Югоизточна Европа доведе региона до икономически упадък. Германската способност да контролира потока от американски стоки към страната през 50-те години на миналия век е движеща сила на нейното икономическо възстановяване.

Европейският съюз определя ограничения за движението на някои стоки, по-специално селскостопански, чрез субсидии и квоти. На теория свободната търговия е полезна за всички. На практика краткосрочните печалби на една страна могат значително да надвишат дългосрочните печалби на друга. Способността за контрол на потока от стоки е средство, което може и да забавя растежа, но създава баланс.

Основният принцип на Европейския съюз е този на свободната търговия, в смисъл че границата не може да се превърне в контролно-пропускателен пункт, който да определя кои стоки могат или не могат да влизат в страната и при какви тарифни правила. Теорията е превъзходна, с изключение на нейния провал.

На последно място налице е украинският въпрос – който не касае точно Украйна, а първичния принцип на Европа.

Не може да се позволява промяна на границите. Същността на това правило е в това, че промяната на границите води до нестабилност. Правилото управлява между 1945 г. и 1992 г. След това разпадането на Съветския съюз промени драматично вътрешните граници на Европа, измествайки руската граница на изток и на север. Колапсът на Съветския съюз също така създаде осем нови свободни нации, които бяха съветски сателити в Централна и Източна Европа, и 15 нови независими страни – включително Русия – от съставните части на Съветския съюз. Може да се твърди, че разпадането на Съветския съюз не е променил управлението по границите, но подобно твърдение би било доста пресилено. Всичко се промени. След това дойде "цветният развод" на Словакия и Чешката република, а сега има потенциал за разпадане на Великобритания, Испания и Белгия.

Може би най-важното е, че правилото отпадна в Югославия, където една общност се пръсна в няколко независими нации и сред другите последствия, последва трансгранична война. Конфликтът продължи с отделянето на Косово от Сърбия и издигането на статута му до независима държава.

Русия използва тази последна промяна на граници като оправдание за преначертаването на границите на Грузия и като прецедент, подкрепящ сегашното ѝ настояване за автономия и контрол върху източна Украйна.

По същия начин границата между Азербайджан и Армения драматично се измести в резултат на война. По подобен начин Кипър, разделен между управлявания от турци север и гръцкия юг, беше приет в Европейския съюз през 2004 г. със своя дълбок, и все още нерешен, граничен спор.

След края на студената война принципът за неприкосновеност на границите е бил нарушаван не еднократно - чрез създаването на нови граници, чрез създаването на нови нации-държави, чрез мирни разделения и с насилие чрез войни. Принципът на стабилни граници беше спазван донякъде до 1991 г., преди да бъде подложен на поредица радикални промени, които понякога решават въпроса, понякога го оставят нерешен. Европейците приветстват повечето от тези корекции, а в един случай, Косово – самите европейци задвижиха промяната.

В този контекст трябва да се разглежда и украинската война. Твърдение на Европа, подкрепено от Америка, е, че Русия се опитва да промени неприкосновенни граници. Има много добри аргументи, които да бъдат отправени срещу руснаците в Украйна, което съм правил в миналото. Обаче е трудно да бъде подкрепена идеята, че руснаците правят нещо безпрецедентно при опитите си за преначертаване границите на Украйна. Европейските граници са в постоянно променяне от известно време. И това наистина буди безпокойство - исторически, неуредените въпроси с границите са предшественици на война, както видяхме в Югославия, Кавказ и сега в Украйна. Но е трудно да се спори, че тези конкретни действия на Русия сами по себе си са безпрецедентно събитие в Европа. Принципът на националното самоопределение зависи от ясното разбиране на нация и неоспоримото споразумение за нейните граници. Самите европейци много пъти са създавали прецеденти, че границата не е неоспорима.

Конкурират се два принципа. Първият е желанието на ЕС, границите да са напълно пропускливи, без нацията-държава да губи правото си на самоопределение. Трудно е да се види как липсата на контрол върху границите е съвместима с националното самоопределение. Другият принцип е, че съществуващите граници да не бъдат оспорвани. От една страна съюзът иска да намали значимостта на границите. От друга иска да ги направи неоспорими.

Идеята, че границите са архаични, има смисъл само ако нацията-държава е архаична. Няма доказателства това да е вярно за Европа. Напротив, целия натиск който виждаме, е насочен в културен и икономически план не само за запазване идеята за националност, но също така драматичното ѝ засилване в Европа.

В същото време няма доказателства , че предизвикателствата към границите отслабват. На практика през последните 25 г. броят промени, доброволно или под натиск, се увеличава. И всяко предизвикателство към национална граница, подобно на това в Украйна, е предизвикателство към националната действителност и самосъзнание.

Европейският съюз обеща мир и просперитет. Просперитетът сега е мираж. Договорът от Маастрихт за създаването на икономически и монетарен съюз. Всичко това е свързано с въпроса какво представляват границите и колко сериозно ги приемаме. Граница означава, че това е моята страна, а не вашата. Тази идея е източник на проблемите в Европа. Границите влияят и то по много различни начини. Европейската криза, взета като цяло, се корени в границите. Опитът да ги разрушим изглежда привлекателен на теория. Но теорията се изправя пред реалността. /БГНЕС/ Джордж Фридман в Startfor/ www.darikfinance.bg