Хенри Кисинджър в The Wall Street Journal

Дебатът за това дали Съвместният план за действие с Иран по отношение на ядрената програма на страната е стабилизирал Близкия изток едва започна, когато геополитическата рамка на региона се сгромоляса.

Едностранните военни действия на Русия в Сирия са последният симптом на разпад на американската роля в стабилизирането на Близкия изток и реда, който беше създаден след Арабско-израелската война през 1973 г.

Резултатите от този конфликт са, че Египет изостави военните си връзки със Съветския съюз и се присъедини към подкрепен от САЩ процес на преговори, който произведе мирни споразумения между Израел и Египет, както и между Израел и Йордания, споразумение между Израел и Сирия под опеката на ООН, както и подкрепа за Ливанската суверенна цялост.

По-късно войната на Саддам Хюсеин за присъединяването на Кувейт към Ирак беше спряна от международна коалиция, ръководена от САЩ.

Американските сили поведоха войната срещу терористите в Ирак и Афганистан, Египет, Йордания, Саудитска Арабия, а други държави от Персийския залив бяха съюзници на Вашингтон. Руското военно присъствие на практика изчезна от региона.

Този политически модел сега обаче е сериозно променен. Четири държави в региона престанаха да съществуват като суверенни страни. Либия, Йемен, Сирия и Ирак са разкъсвани от граждански войни. В рамките на по-широката територия в Ирак и Сирия идеологическа радикална религиозна армия се обяви за Ислямска държава, обявявайки се за неумолим противник на установения световен ред. Тя се опитва да замени многодържавната международна система с халифат – една-единствена ислямска империя, управлявана от закона на шериата.

Претенциите на „Ислямска държава“ дадоха ново апокалиптично измерение на хилядолетното разделение между сунитския и шиитския клон на исляма. Сунитските държави се чувстват заплашени както от религиозния плам на групировката, така и от шиитски Иран, вероятно най-могъщата държава в региона.

Заплахата от Иран се състои в това, че страната представя себе си в двойна светлина. На едно равнище Техеран действа като суверенна държава, практикуваща традиционна дипломация, която дори се позовава на защитните механизми на международната система. В същото време Иран организира и ръководи частни организации, търсещи регионална хегемония, базирана на джихадистки принципи - „Хизбулла“ в Ливан и Сирия, „Хамас“ в Газа и бойците Хути в Йемен.

По този начин сунитският Близък изток рискува поглъщане от четири съперничещи си източника - Шиитски Иран и неговото наследство на персийски империализъм, идеологически и религиозни радикални движения, конфликти между етнически и религиозни групи в рамките на държавите, произволно сглобени след края на Първата Световна война, както и социални и икономически вътрешни вълнения.

Сирия осигурява ярка илюстрация на случващото се. Това, което започна като сунитска революция срещу алауитския автократ Башар Асад разби държавата на съставните ѝ етнически и религиозни части, като неправителствени организации подкрепят всяка една от враждуващите страни, а външни сили преследват своите собствени стратегически интереси.

Иран подкрепя режима на президента Башар Асад като важна част от иранското историческо господство, простиращо се от Техеран до Средиземно море. Държавите от Персийския залив настояват за свалянето от власт на Асад, което да попречи на плановете на шиитски Иран, от които те се страхуват повече дори, отколкото от Ислямска държава.

Те се опитват да победят групировката, без да позволят на Иран да наделее. Тази двойственост се задълбочи още повече с ядрената сделка, която сунитският Близък изток видя като мълчаливо американско съгласие с иранската хегемония.

Тези конфликтни тенденции, примесени с оттеглянето на Америка от региона, позволиха на Русия да се ангажира с военна операция дълбоко в Близкия изток – нещо безпрецедентно в руската история.

Принципните притеснения на Москва са, че сгромолясването на режима на Асад ще доведе до хаос като този в Либия, ще докара на власт в Дамаск „Ислямска държава“ и ще превърне цяла Сирия в рай за терористични операции, достигащи до мюсюлманските региони по руската южна граница в Кавказ.

На повърхността руската намеса обслужва политиката на Иран. В по-дълбок смисъл руските цели не изискват непременно продължаването на управлението на Асад. Това е една класическа маневра на баланс на властта за отдалечаването на заплахата от сунитски мюсюлмански терористи от руския южен граничен регион. Това е геополитическо, а не идеологическо предизвикателство.

Каквато и да е мотивацията, руските сили в региона - както и тяхното участие в бойни мисии, създават предизвикателство, на което американската близкоизточна политика не е попадала от най-малко четири десетилетия.

Американската политика се опитва да отговори на мотивите на всички страни и поради тази причина е на път да загуби способността си да влияе събитията.

В момента САЩ се противопоставя, или поне е в противоречие по един или друг начин, с всички в региона - с Египет по въпроса с човешките права, със Саудитска Арабия заради Йемен, с всяка една от сирийските участници във войната по различни причини. САЩ обявиха решителността си да премахнат Асад, но не пожелаха да създадат ефективен механизъм, политически или военен, с който да постигнат тази цел. САЩ също така не изведоха на преден план и алтернативна политическа структура, която да замени Асад в случай, че по някакъв начин се осъществи неговото сваляне от власт.

Русия, Иран, Ислямска държава и различни терористични организации се настаниха в този вакуум – Русия и Иран, за да поддържат Асад, Техеран, за да отглежда империалистични и джихадистки идеи. Сунитските държави от Персийския залив, Йордания и Египет, изправени пред липсата на алтернативна политическа структура, предпочетоха американската цел, но се страхуват и от последствията от това да превърнат Сирия във втора Либия.

САЩ трябва да решат за себе си каква роля ще играят в XXI век - Близкият изток ще е най-близкият, а може би и най-суров тест аз това решение. Под въпрос не е силата на американските оръжия, а по-скоро американската решимост при разбирането и овладяването на един нов световен ред. /www.darikfinance.bg