Източник:  www.darikfinance.bg

Основният финансов риск днес изглежда идентичен с този, който причини финансовата криза през 2007-2008 г. Това са твърде големите, за да фалират, банки. Финансови институции с много дълг и малко собствен капитал.

Банкерите продължават да се възползват умело от сериозните различия в регулациите между различните страни. Вече сме гледали този филм и краят му въобще не е щастлив.

Всяка сериозна финансова криза е свързана с големи банки, изпаднали в беда и на ръба на колапса.

Най-важният въпрос във всяка финансова система трябва да е доколко собственият капитал покрива възможните загуби на големите банки.

Когато една компания има проблеми, нейните акции поевтиняват, а по-малкият собствен капитал означава, че тя по-трудно ще плаща дълговете си.

Капиталовите съотношения най-често са подвеждащи, тъй като включват елементи, като например положителна репутация и активи, свързани с отсрочени данъци, които не са в състояние да абсорбират загубите.

Томас Хьониг, заместник-председател на Federal Deposit Insurance Corporation, публикува свои изчисления за капиталовите нива в най-големите банки в света към края на 2014 г.

Най-високо ниво на ливъридж според Хьониг има Morgan Stanley. Реално собственият капитал в нейния баланс е по-малко от 4%, което означава, че останалите 96% са някаква форма на непокрит дълг. Средната стойност на собствения капитал на големите банки в САЩ е малко под 5%.

Това е малко повече, отколкото в навечерието на финансовата криза през 2008 г. Тогава например собственият капитал на Citigroup покриваше около 4.3% от активите на банката, според изчисленията на Хьониг от ноември 2008 г.

По-важно е, че 5% собствен капитал е малко вероятно да бъде достатъчен, за да се покрият различните видове възможни загуби.

А възможностите за загуби са много. Например, активите могат да се окажат по-малко ликвидни, отколкото инвеститорите предполагат, както се случи с фондовете на дълговия пазар през 2008 г. Днес скептиците се тревожат за борсово търгуваните фондове.

Друг типичен проблем от началото на финансовата криза беше невъзможността да се направи оценка на риска за голяма част от структурирания и колатерализиран дълг и за деривативите, свързани с него.

Типичен проблем са и стойностите на суверенния дълг в глобален мащаб. Фалитите на отделни държави могат да предизвикат криза като тази през 1982 г.

Но най-сериозните опасности са свързани със самите банки. Най-новата мода в сектора е регистрирането на чуждестранни субсидиари в държави с по-леки регулации. Пример за такава политика е решението на HSBC да премести главния си офис от Великобритания.

При криза обаче регулаторите обикновено принуждават банките да включат тези субсидиари в балансите си. Това се случи през 2008 г. и Citigroup е водещ пример за тази промяна в политиките.

Основната причина, поради която тези вратички са оставени отворени, е, че регулаторните органи не искат да ги затворят. Понякога това може да се дължи на липса на информация, но обикновено е въпрос на удобство и лобизъм. /The Project Syndicate/ Саймън Джонсън, бивш главен икономист на МВФ, професор в MIT, старши сътрудник в Института Питърсън за международна икономика./