Пътешественик във времето отпреди 300 години би бил изумен от новите технологии и социалните промени. Дезориентираният обаче временен посетител ще открие някои добре познати финансови аспекти. Много от днешните монетарни ангажименти са исторически реликви, коментират от Бул Тренд Трейдър. Вземете например дълга.

Около 5000 години след първите регистрирани примери дългът процъфтява. Правителствените заеми са на рекордни нива в по-голяма част от света, докато компаниите в американския индекс "Стандард енд Пуърс" отчитат в счетоводните си баланси колкото стойност, толкова и дълг.

Правителственият дълг поне не се е променил значително. Сега, както през 1700 или 500 година преди новата ера, правителствата използват заеми, носещи лихви, за да запълнят празнината между данъчните постъпления и желаните разходи. Единствената алтернатива е да се създават нови пари или да се печатат нови банкноти или електронни фондове. На тези техники се мръщим, както винаги е било.

Това преди време отчасти имаше смисъл. Заемащите монарси знаеха, че допълнителните данъци ще бъдат посрещнати със свирепа съпротива, а обезценяването на парите ще навреди на имиджа им. Единственият начин да се върви напред е да се накарат богатите хора да отпускат заеми. Търговците, които даваха заеми, получаваха добра доходност, въпреки че държавните фалити бяха чести. Мощните кредитори държаха богатите заематели под контрол.

Нито един от тези аргументи вече не е валиден. Правителствата сега рутинно събират от 30% до 60% от фондове, които преминават през обществото под формата на данъци. Това обикновено е достатъчно, за да се плати за нужните стоки и услуги. Дори и в днешните склеротични и партийни демокрации, хората обикновено ще приемат допълнителните временни данъци, за да се предпазят от природни бедствия и други спешни ситуации.

В света на кейнсианството правителствените дефицити не просто станаха стандартна практика, а дори желани. Ако държавите се опитват да държат балансирани бюджети, те не могат да помогнат на икономиката да поглъща лесно шоковете. Да имаш дефицит обаче е по-малко важно, отколкото да харчиш парите умно. И ако го правиш и окуражаваш активността, която в противен случай не би я имало, това не би трябвало да доведе до значителна инфлация.

Идеята, че заемодателите ограничават неконтролируемите правителства вече не е вярна, защото банките могат да осигурят на властите ефективно неограничени количества пари. Накрая дългът попада в портфейлите на инвеститорите. Увеличените разходи за заеми не означават задължително по-тежки времена. В Япония стана обратното. Колкото по-големи са заемите, толкова по-малки са лихвите.

За частните заематели е различна история. Те не могат да печатат законни платежни средства като алтернатива на заемите с фиксирани лихвени плащания и задължителни изплащания. Има обаче по-добър начин за финансиране на инвестиции, капитала.

Обратно в миналото, дългът беше естествен начин за структуриране на повечето инвестиции, защото информацията и доверието бяха оскъдни. Договорите за заеми бяха ясни и относително лесни за изпълнение. За разлика от тях, акциите плащат дивиденти за сметка на издателя и никога не се изплащат. Външните акционери зависят от силна законодателна система и активен вторичен пазар.

Сега ги има и така икономиките могат да жънат от много места капитал за дълг. Като начало, дивидентите, които варират при различните емитенти от състоянието им, са по-капиталоемки, отколкото фиксираните лихвени плащания. Капиталът също така води до по-малка финансова уязвимост. В лоши времена плащанията по лихвите и главниците могат да станат непоносими, докато акциите просто си стоят.

Употребата на капитал вместо на дълг има и друго предимство. Това намалява финансовите кризи. Фиксираните плащания по лихви на дълг са магнит за опасни спекулации. На шанса за огромни печалби, когато цената на финансираните с дълг активи скочи, е трудно да се устои. Също така и на стадото продавачи опитващо се да избяга, когато падането на цената на активите води до лоши дългове. Ако се използваше капитала от акциите за финансиране, всичко от големите компании до малките апартаменти щеше да е финансирано, без никога да се стига до кризисни нива.

Много по-лесно е да си представим по-добър свят, отколкото да подобрим лош такъв. Това обаче не е причина да не се противопоставим на основната идея, че дългът е естествен или неизбежен. Икономически традиции като робството и движено от животни селско стопанство вече са елиминирани в богатия свят. Дългът може да ги последва по пътя на изчезналите неща.

Това, разбира се, няма да се случи, докато икономисти, политици и бизнесмени приемат за даденост зависимостта от дълга. Световната финансова криза и няколко последвали години на разочароващ растеж не разтресоха парадигмата. По-удобно финансиране може и да не дойде, докато антикварната зависимост от дълга не нанесе по-големи щети.