Каушик Басу*, бивш главен икономист на Световната банка

По време на годишната конференция на лейбъристката партия в Ливърпул миналия месец министърът на финансите в сянка Джон Макдонъл предложи схема за споделяне на печалбата, която би предоставила на работниците акции в компаниите, в които работят. Макдонъл повдигна въпроса като част от несъмнено политическа реч и експерти и икономисти реагираха скептично.

Лошо изпълнена подобна схема може да причини много щети, но това не е причина напълно да отхвърляме такава идея. Всъщност е добър знак, че тя получава публична подкрепа от политически лиер. Множество популярни икономисти вече са предлагали свои варианти на тази концепция.

На фона на множеството развити икономики, които са на критичен кръстопът, а твърде високите нива на неравенство заплашват да унищожат основите на демократичната политика, "акции за бедните" е икономически принцип, чието време вече е тук. Тъй като миналият месец бележи десетата годишнина от колапса на Lehman Brothers, може да помогне, ако се върнем назад с десетилетие и започнем историята от там. Кризата от 2008 г. засегна всички в обществото, включително богатите. Всъщност, това бе рядък период, в който броят на милионерите по света намаля. Но да не плачем за богатите. Те се възстановиха доста добре. Докато през 2008 г. най-богатият 1% от домакинствата притежаваха 42,5 процента от общото световно богатство, днес този дял е 50,1 процента.

Без значение как разглеждаме данните за доходите и богатството, супер-богатите се справят доста добре, а разликата между тях и средната класа - дори не споменаваме бедните - продължава да се разширява. Почти безпрецедентните нива на неравенство в страните днес може да обясни последното десетилетие на политически урагани и възхода на популизма и ксенофобията на Запад.

Ръстът не неравенството днес се дължи относно на технологичната промяна, като бързото напредване в областите на роботиката и дигиталните технологии.

Икономическите промени изискват и нови идеи - и това не е за първи път. По време на Индустриалната революция често е помнена с "дяволските си мелници", но това бе и време на радикално ново мислене в икономиката, водено от Адам Смит, Джон Стюарт Мил, Дейвид Рикардо и много други. Правителствата в крайна сметка проведоха революционни реформи в трудовото законодателство и други социални мерки.

Именно през този период на промяна бе въведен и данъкът върху доходите. Дотогава този налог е бил използван само спорадично при набирането на средства за войни. Но във Великобритания през 1842 г. данъкът върху доходите става постоянен.

По онова време много отхвърлят подобна политика, предупреждавайки, че тя ще разруши икономиката. За щастие, това не е така.

Благодарение на днешния технологичен напредък, делът на общите приходи, полагащите се на служителите, намалява по цял свят. Затова е съвсем разумно да предположим, че работниците трябва да получат дял върху част от печалбата. Затова и Макдонъл и неговото предложение заслужават обмисляне, стига да сме внимателни и да пазим законите на пазара.А и е доста по-разумно да търсим частична форма на делене на печалбата, вместо национализация в голям мащаб. Ако цялото богатство на една държава бъде събрано на едно място, изкушението някой да бръкне в кацата ще бъде твърде голямо. В случая на Съветския съюз една малка група бързо сложи ръце върху нея. Историята на СССР ни предупреждава, че в последния си етап комунизмът по-скоро е кроникапитализъм.

По-добре да търсим начин да разрешим проблема със скалпел, вместо с брадва, като бъде разрешено на работниците да получават част от дяловете, чрез които ще печелят допълнителен доход. А и така те ще имат истинско усещане за притежание на компанията.

Много зависи как тези схеми ще бъдат измислени и въведени. Но каквото и да мислим за предложенията като това на Макдонъл, вече нямаме лукса да мислим за идеята като за напълно неприложима.

*Каушик Басу e бивш главен икономист на Световната банка, професор по икономика в Cornell. Статията е публикувана в Project Syndicate, а преводът е на Money.bg.