Източник:  www.darikfinance.bg

Случващото се през последния месец и половина в банковия сектор в България налага да се анализират внимателно възможните решения на казуса „КТБ”, отчитайки позитивите и негативите на всеки възможен подход.

Изглежда въпросът, който най-много вълнува хората на този етап, е свързан с обявения 3,5 млрд. лв. кредитен портфейл, за който няма пълна информация и според официалното съобщение на БНБ, одиторите не могат да оценят пазарната му стойност. Спекулацията около това какво е качеството на този портфейл е излишна, тъй като информация за тях има и извън банката, но отнема време, за да бъде събрана и обработена. Не е реалистично да се мисли, че в рамките на 10 работни дни може да се направи оценка на цялата банка и едновременно да се събира липсваща информация. Рано или късно тази информация ще бъде събрана и, надяваме се, публикувана.

Следващият въпрос, който нашумя последните дни, е за възможността за частно решение на проблема. Такова представлява увеличаването на капитала на банката от настоящите акционери или други инвеститори, от кредиторите на банката или дори от вложителите с депозити над 196 хил. лв. На този етап тези решения не изглеждат вероятни по две причини. Първата е, че към момента не е известна капиталовата дупка в банката, ако въобще има такава, поради обявената липса на информация за голяма част от кредитния ѝ портфейл.

Втората е, че моментът за капитализиране на банката по-скоро беше изпуснат – т. е. при равни други условия интерес към капитализация на банката биха имали инвеститори, когато банката работи, а не когато е затворена и е под особен надзор. Съществува и изключително висок репутационен риск – ако бъде предложено рекапитализиране на банката с частни средства, но няма инвеститорски интерес, напрежението и несигурността единствено ще нарасне. Ако пък има интерес от страна на частния сектор, напрежение и множеството спекулации, свързани с банката, е много вероятно след отварянето на КТБ вложителите в нея да изтеглят голяма част от депозитите си, което да постави банката в същата ситуация. Това също ще увеличи нестабилността в системата.

Вероятно поради тези и други съображения, решение за казуса с КТБ се търси в държавата. За да бъде ангажиран публичен ресурс, е необходимо да е известна точната сума на капиталовия недостиг, която държавният бюджет трябва да осигури. Предвид недостатъчната информация за оценяването на кредитния портфейл в размер на 3,5 млрд. лв. това е невъзможно, поради което се преминава към друг вариант – разделянето на „добра” и „лоша” банка.

„Добрите” активи, за които има точна одиторска оценка, ще бъдат прехвърлени в Креди Агрикол заедно с пасивите на КТБ. При един такъв вариант изключение правят единствено пасивите, свързани с мажоритарния акционер в КТБ, и свързаните с него лица. Техните пасиви остават в КТБ заедно с кредитния портфейл за 3,5 млрд. и се преминава към процедура по несъстоятелност. Държавата гарантира всички депозити в Креди Агрикол, като заедно с това Министерството на финансите и Фондът за гарантиране на влоговете стават привилегировани кредитори на КТБ, което означава, че те ще получат вземанията си от осребряването на активите на банката първи. Тъй като сегашната законова уредба не предвижда подобен механизъм, за използването му ще е необходим нов закон. Към момента има разнопосочна информация относно този вариант.

При такъв вариант възникват два нови въпроса – да се гарантират депозитите в пълния им размер или само до законовия таван от 196 хил. лв. Ако се гарантират депозитите в пълния им размер, това намалява риска от разливане на кризата в една банка към целия сектор и впоследствие - към реалния сектор и държавния бюджет. В същото време обаче създава морален риск в бъдеще – вложителите ще се интересуват единствено от това къде лихвите са най-високи, но не и дали банката е стабилна. По този начин банките имат стимул да дават високи лихви по депозитите и да отпускат безотговорно кредити, тъй като след това някой друг ще плати сметката.

Ако пък се избере принципното решение – гарантиране на влоговете само до законовия таван от 196 хил. лв., това ще предотврати безотговорност от страна на вложителите в бъдеще и ще ги направи внимателни относно това къде държат парите си. В същото време обаче може да доведе до системен риск – виждайки как големите вложители губят част от депозитите си в КТБ, вложителите в други банки могат да изтеглят негарантираната част от депозитите си, което да доведе до подобни проблеми, каквито имаше в КТБ. Компаниите, които губят част от влоговете си в КТБ, могат да бъдат изправени пред сериозни финансови проблеми, което да доведе до намалена икономическа активност, загуба на работни места и дори фалити. В този случай държавният бюджет може да бъде натоварен с допълнителни разходи, свързани с подкрепа на други банки, държавна помощ за някои държавни и общински дружества (част от чиито депозити са „изгорели”), социални разходи, включително за обезщетения за безработица, както и със загуба на приходи.

Както става ясно, всеки вариант за действие има своите разновидности, но принципно опциите са две – спазване на сегашния закон и гарантиране на влоговете само до лимита от 196 хил. лв. или нов закон и гарантиране на пълния размер на депозитите, независимо от размера им. Всеки от тези варианти има своите плюсове и минуси. Основният дебат в момента е насочен към това кой вариант е по-добър, макар че това може да се знае единствено post factum. Избирането на едната или другата възможност задължително трябва да бъде съпроводено с допълнителни мерки. Ако се вземе решение за гарантиране на пълния размер на депозитите, това трябва да е съпроводено с допълнителни мерки, основно повече регулации, които да създадат правилните стимули за отговорно поведение в бъдеще както на вложителите, така и на самите банки. При всички случаи обаче ще създадат допълнителни разходи и за банките, и за вложителите. Ако се вземе решение да се гарантират депозитите до законовия таван от 196 хил. лв., то трябва да бъде съпроводено с осигуряване на финансов ресурс в случай, че изолираният случай с КТБ доведе до сътресения в банковия сектор и/или до намаляване на икономическата активност. Тъй като нивото на фискалния резерв е твърде ниско, а приватизацията – почти замразена, основната част от този ресурс вероятно трябва да бъде набавена чрез емитиране на дълг.

Предвид нестабилната политическа обстановка в момента, приемането на съпровождащи мерки и в двата случая изглежда непредсказуемо и трудно, но именно те са цената, която трябва да бъде платена за справяне със ситуацията в банката с държавни пари. В зависимост от избрания подход, решението може да включва и писането на нов закон, като в последните две седмици вече изтекоха неофициално две негови версии. Предвид обществената чувствителност към проблеми в банковия сектор, както и поради необходимостта за приемането на евентуалния закон в парламента, е задължително официалния текст да бъде публикуван и да мине през бързо, но обстойно обществено обсъждане. В противен случай дори съмнението, било то основателно или не, за приемане на текстове в него, които обслужват частни интереси, може допълнително да намали доверието в банковата система и да последва нова паника.

Ако се ангажира публичен ресурс, което към момента е най-често спряганото решение независимо от това кой вариант се избере, то това трябва да бъде направено прозрачно. Т. е. трябва да са най-малко ясни размерът на ресурса, механизмът на участието на държавата, размерът на гарантираните депозити и изплащането им, продължителността на евентуалната национализация на Креди Агрикол и последващите мерки, които ще бъдат взети, за да бъде предотвратено достигането до такава ситуация в бъдеще. Това е цената, която политиците трябва да платят веднага, а частният сектор и обществото ще плаща в бъдеще. /Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика/