Източник:  www.darikfinance.bg

Казусът Корпоративна търговска банка навлиза във финалната си фаза или поне така изглежда. През изминалите седмици се случиха няколко неща, които ускориха хода на събитията.

Управляващите обявиха, че активите на банката са се стопили с 1 милиард лева през последните месеци и обвиниха за това квесторите, назначени от БНБ.

От своя страна квесторите категорично отрекоха обвиненията, като заявиха, че не могат да извършват действия на разпореждане с имуществото на банката заради наложения общ запор и възбрана върху цялото имущество на КТБ.

Няма и одобрявани концесии или прихващания на кредити от 6 ноември насам, когато беше отнет лицензът на банката.

От казаното дотук става ясно, че твърденията на управляващи и квестори видимо си противоречат.

Така след решението на съда премиерът Бойко Борисов лично обяви, че ще бъдат извършени промени в Закона за банковата несъстоятелност, с които квесторите в КТБ ще бъдат заместени от синдик. Предложението беше подкрепено, както от управляващите партии, така и от опозицията в парламента.

И наистина ролята на квестора и синдика е съвсем различна. Докато първият трябва да осъществява финансов надзор, то вторият трябва да ръководи или ликвидира активите на банката в изгода на нейните акционери и кредитори.

Тук се сблъскваме със следния проблем. Процедурата за специален надзор на БНБ  не се различава съществено от процедурата за фалит на банка. Изглежда, че когато са писани текстовете, е изходено от презумпцията, че нито едното, нито другото ще се случат в българската банкова система.

Така с поставянето на КТБ под специален надзор тя на практика беше обречена на фалит, въпреки че на теория БНБ имаше не само възможността, но и задължението да я оздрави.

Не е случайно, че в последния си доклад за България експертите от Международния валутен фонд обръщат специално внимание на регулациите в банковата система на страната и на факта, че българската правна рамка не осигурява на властите подходящи инструменти за преструктуриране на кредитни институции, изпитващи затруднения.

Но да се върнем към липсващите близо 1 милиард лева от КТБ. Как е възможно активи с такава оценка да загубят стойността си?

Най-очевидният отговор е чрез цесии и прихващания. Цесията представлява прехвърляне на задължение от едно лице на друго. А прихващанията според чл. 59 от Закона за банковата несъстоятелност предоставят възможността на кредитор на банката да покрие свое задължение към нея с влог, ако двете са еднородни, например парични, и вземането на кредитора е изискуемо.

По данни, изнесени от председателя на бюджетната комисия в парламента, Менда Стоянова, цесиите направени в КТБ към дата на отнемане на нейния лиценз възлизат на 1.7 млрд. лв., като за 800 млн. лв. от тях има искания за извършване на прихващания. Ето защо в края на миналата година с промени в заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет, касаещи Закона за банковата несъстоятелност, Народното събрание отмени възможността да бъдат извършени прихващания в резултат на осъществени цесии между вложители и кредитополучатели, заявени пред квесторите на банката.

Така депутатите се опитаха да запазят масата на несъстоятелността на банката, от която Фондът за гарантиране на влоговете трябва да си възстанови парите, дадени за изплащане на депозитите до 196 хил. лв. в КТБ, чиято обща сума възлиза на 3.7 млрд. лв.

Но къде тогава са липсващите 1 млрд. лв. от активите на фалиралата банка? Отговорът на този въпрос се крие в бизнес модела на КТБ.

Дейността на кредитора през годините може да се определи по-скоро като инвестиционно банкиране. Повечето банки на местния пазар са чуждестранна собственост и се финансират чрез краткосрочни депозити в допълнение към евтиния ресурс от банките майки. Този ресурс се отпуска под формата на ипотечни и потребителски заеми за физически лица и оборотни фирмени кредити.

Кредитната дейност на КТБ АД като концепция беше насочена към финансиране на производствената дейност на български производители и фирми от сектора на услугите.

Поради липсата на адекватен капиталов пазар и сравнително скъпия достъп на българските компании до международните пазари, основният източник за финансиране на банката беше българският депозитен пазар и тя провеждаше агресивна политика в тази насока за сметка на доста по-нисък от обичайния лихвен спред.

Освен това банката залагаше най-вече на дългосрочните депозити, предлагайки много по-изгодни лихви за големи или влиятелни клиенти. В същото време делът на административните разходи на КТБ АД в активите беше значително по-нисък от този на системата като цяло. Банката не се стремеше към количество, а към качество на клиентите.

А тъй като немалка част от отпуснатите кредити бяха за развитие на проекти, обектите на кредитиране често се явяваха специално създадени за целта проектни компании /Special Purpose Vehicles/ SPV/, чиято единствена собственост е развиваният проект.

Поради тази причина значителна част от обезпеченията на банката по тези инвестиции бяха формирани от вземания, произтичащи от изпълнението на проектите.

С други думи, докато бизнесът на кредитираните компании се развиваше добре, КТБ си получаваше парите.

Дотук всичко звучи добре, стига рискът при отпускане на заеми да е разумно премерен. Но цялата история придобива съвсем различен характер, когато приложим този често срещан по света бизнес модел в България.

Чрез свързани дружества банката финансираше плащанията по кредитите, които вече е отпуснала. А контролът върху много от тези иначе кухи компании без материални активи беше в ръцете на председателя на Надзорния съвет на КТБ, Цветан Василев и близки до него лица.

В процеса на одита на заемните и разплащателните сметки БНБ намери огромен брой парични потоци между определени дружества, които са кредитополучатели или клиенти на банката, като 42% от погашенията са средства с първоначален източник усвоени кредити, преминаващи през няколко сметки на различни компании, насочени посредством индиректни преводи към кредитополучатели на банката.

Нарицателно в това отношение е “Технологичен Център - Институт по микроелектроника” АД, станало по-известно като “ТЦ ИМЕ” АД, откъдето са минали по-голямата част от въпросните парични потоци.

Дъщерни дружества на “ТЦ-ИМЕ” АД са акционери в стъкларските заводи “Рубин” в Плевен, “Сръбска фабрика за стъкло” в Парачин и БТК.

И въпреки че на края на веригите от дружества, изградени около КТБ, често има сериозни бизнеси с активи за милиони, на практика голяма част от заемите, отпуснати от банката, нямат никакво обезпечение, тъй като са дадени на междинни кухи компании, чиято дейност зависи от достъпа им до кредитен ресурс.

Тук може би се крие и отговорът на въпроса за изчезналия 1 милиард. Това вероятно са кредити, дадени на фирми, които са изпаднали в неплатежоспособност след отнемането на лиценза на КТБ, поради простата причина, че потокът от заеми е спрял.

Ето защо назначаването на синдик вместо квестори едва ли ще промени съществено ситуацията с масата на несъстоятелността на банката.

Много малко вероятно е Фондът за гарантиране на влоговете да успее да си върне средствата, отпуснати за изплащане на гарантираните депозити в КТБ. Така накрая за случилото се с банката ще платят не само кредиторите и вложителите, но и българският данъкоплатец.

Можеше ли всичко това да бъде избегнато? Отговорът определено е да, ако Законът за банковата несъстоятелност и нормите за неговото прилагане бяха по-добре изпипани. Дори без схемите, използвани за създаването на бизнес империята на Цветан Василев, по начина, по който беше проведен особеният надзор над КТБ, тя щеше да изпадне в неплатежоспособност, както и дружествата зависими от нея.

Притеснителното сега е, че вместо да се направи цялостен анализ на случилото се, законодателите отново действаха на парче, правейки кръпки в текстовете, за да решат текущи проблеми. Новата законодателната рамка вероятно ще бъде още по-неефективна отпреди отнемането на лиценза на КТБ, защото е насочена към частен случай.

Необходима е цялостна промяна в регулациите за българските банки, с която да се предвидят не само механизмите за запазване на тяхната стабилност, но и за техния фалит. В края на краищата банките, като всеки друг на пазара, не са имунизирани срещу неплатежоспособност и не трябва за спасяването или фалита им да плащат данъкоплатците.