Десислава Николова от Института за пазарна икономика

Тези дни министърът на труда и социалната политика Ивайло Калфин разви тезата, че „схващането на Европейската комисия за обвързване на минималната работна заплата единствено с продуктивността, не е достатъчно”.

Според министъра, „при разглеждане на минималната работна заплата трябва да се отчетат по-широк кръг от фактори, между които икономическата ситуация в конкретната страна, значението, което подобно увеличение би имало за трудовата активност, данъчните промени, социалното подпомагане, както и разбира се, ефектът върху икономическата активност и подобряването на икономическите показатели.” Министърът също така цитира ежегодното договаряне /вдигане/ на минимални осигурителни прагове всяка година като една успешна практика от България.

Цитираното изказване, за съжаление, показва дълбоко неразбиране на това как функционира пазарът на труда и то от страна не на друг, ами на самия министър на труда. Това, което очевидно убягва на Калфин, е че пазарът на труда, като всеки друг пазар, има страна на търсенето и страна на предлагането. Заплатите, заетостта и безработицата са следствие от точката, в която тези две страни – на търсенето и на предлагането, се срещат.

От декларацията на министъра, обаче, излиза, че за него пазарът на труда представлява само страната на предлагане на труд, т.е. на тези, които търсят работа. Да, безспорно увеличаването на минималната заплата ще стимулира икономическата активност, тъй като повече неактивни ще започнат да си търсят работа, привлечени от по-високия възможен трудов доход. Но уравнението има и друга страна и това са работодателите. А колкото по-високи са разходите за труд, толкова по-трудно работодателите наемат някого.

А работодателите, особено в по-бедните области, в по-малките фирми, в тези с по-нисък марж на печалбата, в отраслите с ниска добавена стойност и с относително ниски заплати, са особено чувствителни към всяко покачване на минималната заплата, минималните осигурителни прагове и всякакви други тежести върху труда. В момента минималната заплата е 60% от средната заплата във Видин и е между 50 и 60% от средната заплата в повечето области на страната. За сравнение, средната стойност на това отношение в ЕС е около 40%. Предвид това, не е никак чудно защо в редица области, начело със станалата нарицателна област Видин, заетостта остава под критичните 40%, дори и през 2014 години.

Нямаше да е лошо министър Калфин да си беше направил труда да поговори с работодатели, особено от по-слабо развитите райони на България. Ако беше го направил, както ИПИ прави всяка година в рамките на своите регионални изследвания, щеше да чуе от тях как всяка следваща година те все повече изнемогват под нарастващата тежест на покачващите се минимална заплата и минимални осигурителни доходи.

Европейската комисия от години обръща внимание върху вредните ефекти от постоянното вдигане на осигурителните прагове и минималната заплата върху заетостта в България, особено сред по-нискоквалифицираните. Този негативен ефект се вижда повече от ясно и от анализ на областно ниво, който ИПИ прави в момента и ще публикува до няколко седмици. Ефектът от вдигането на минималната заплата върху загубата на заетост сред тези с начално и по-ниско образование е особено силен в областите, където минималната заплата е по-близка до средната.

Според министъра на труда, ЕК греши като препоръчва повишаването на минималната заплата да се обвърже с растежа на производителността на труда. Това очевидно е било и кредото на всички управлявали от 2000 г. насам, тъй като виждаме, че ръстът на минималната заплата в реално изражение изпреварва около шест пъти този на производителността.

В номинални стойности, от 2001 до 2014 г. заплатата нараства 351%, докато ръстът на производителността за същия период е 172%. Ако обаче претеглим и двата ръста с имплицитния дефлатор на брутния вътрешен продукт, то тогава излиза, че реално производителността е нараснала с 15%, а заплата, с 91%. Да не говорим, че ръстът на производителността при най-ниско квалифицираните и необразованите вероятно е и по-нисък, ако въобще го има. Т.е. при тях разликата ще е по-голяма.

Имайки предвид тези данни, не е чудно и че българският пазар на труда започна да излиза от кризата едва през 2014 г., на шестата година след рецесията през 2009 г., въпреки че икономиката загърби рецесията и започна да се възстановява още от 2010 година.

Необяснимото в случая е не защо пазарът на труда в голяма част от страната е в окаяно състояние, а защо вредната политика на пазара на труда продължава да се следва? Тези дни беше одобрена и тригодишната бюджетна рамка за периода 2016-2018 г., от която се вижда, че минималната работна заплата следващата година ще е 420 лева, а по-следващата – 450 лева. Т.е. разликата между ръста на възнагражденията и този на производителността на труда ще продължи бързо да се увеличава, а минималната заплата ще продължи бързо да се приближава до средната в най-изостаналите области.

След 1-2 години не трябва да се учудваме, че заетостта не расте или дори спада, а болшинството от нискоквалифицираните остават в общия случай извън пазара на труда. Защото каквото повикало, такова се и обадило.