Снимка: Pixabay

През януари 1999 г. се роди еврото. Или изминаха точно 20 години от това изключително важно за Европа събитие. Еврото е уникален експеримент, в който група държави в Европа се отказаха от националните си валути и отстъпиха контрола на своята парична политика на Европейската централна банка (ЕЦБ).

Ето какво смятат анализатори и икономисти по отношение за еврото и какво може да е неговото бъдеще, в специално интервю за финансовото издание CNBC.

Икономическият и паричен съюз отдавна беше амбиция на европейските политици по интеграцията и бе възприет като естествено прогресиране на идеалите на ЕС за „все по-голяма обвързаност“.

ЕЦБ беше създадена година преди въвеждането на еврото, за да определи и администрира паричната политика за еврозоната и да поеме главната отговорност да поддържа ценова стабилност с цел инфлация под, но близо до 2%. Междувременно членовете запазиха контрола върху фискалната си политика, въпреки че в ЕС съществуват общи правила.

При своето създаване през 1999 г. еврото беше прието от 11 държави-членки на ЕС, но оттогава към еврозоната се присъединиха Гърция, Словения, Кипър, Малта, Словакия, след което и балтийските държави Естония, Латвия и Литва.

Евробанкнотите и монетите бяха официално въведени като законно платежно средство през 2002 г. Двадесет години по-късно еврото се използва от над 340 милиона европейци, като се очаква още страни от ЕС, включително и България, да се присъединят към съюза и въведат в обръщение една от най-важните валути в света.

Паричният съюз бе тестван от самото си създаване с първата световна финансова криза и последващите кризи на държавния дълг в еврозоната, поставяйки на изпитание политическата воля за запазване на еврозоната и еврото.

Според пазарните наблюдатели, бъдещето на еврото не е ясно, но едно нещо е сигурно: вече е твърде късно да се върнем назад.

"Основното постижение на еврото е, ме все още е тук, и е много вероятно да остане тук", каза за CNBC Константин Фрейзър, анализатор в областта на политическите изследвания в TS Lombard.

"Този леко луд проект на наднационален валутен съюз с необичайно различни икономики в него вече съществува 20 години, като сближи тези икономики и страни."

Фрейзър заяви, че най-голямото въздействие, което еврото има в региона, е, че "то неимоверно е повишило цената на връщане към европейския проект".

Дори повечето евроскептици могат да видят, че разходите за излизане на една държава членка на евозоната могат да са огромни и единственият път напред, може да е свързан със задълбочаване на интеграцията.

Ползите от еврото бързо се проявиха в първите години, като най-очевидните предимства бяха премахването на транзакционните разходи (разходите за обмяна на валута), повишената прозрачност в ценообразуването и опростяването и стабилизирането на транзграничната търговия и бизнес инвестициите.

Еврото обаче също е довело след себе си и до неблагоприятни последици, според критиците му, които твърдят, че подходът „една политика подхожда на всички“ не е подходящ за регион с огромни вариации в икономиките.

Загубата на независима парична политика означава също, че членовете не могат да девалвират собствените си валути, за да възстановят конкурентоспособността си. Това е голям проблем за страни като Гърция.

Правилата за бюджетните дефицити, които по същество ограничават това, което държавите могат да заемат, също са подлагани на сериозни критики. Защото за затруднените страни е много по-трудно да постигнат икономическо възстановяване, при нужда от по-строги икономии.

И макар разходите за напускане на единната валута да са високи, рецесиите и кризите в икономиките на държавите-членки доведоха до известна носталгия по бившите валути и негодуване срещу загубата на икономическа независимост, както видяхме в Гърция на фона на спасителните мерки.

Икономистите се съгласяват, че много от проблемите, които еврото и неговите последователи са изпитали, не са предвидени от създателите на единната валута. Паричният съюз също доведе след себе си до предизвикателства, които европейските икономики не бяха изпитвали преди, според Феликс Хюфнер, старши европейски икономист в UBS.

„През 90-те години предизвикателствата (за европейските страни) бяха по-фокусирани върху нестабилността на обменните курсове. Тъй като обменните курсове за еврото са фиксирани от 1999 г. насам, всякакви корекции в конкурентоспособността трябва да се правят вътрешно с ограничаване на заплатите и структурни реформи ”, каза още Хюфнер.

Докато структурните реформи продължават да всяват раздори в съвременната еврозона, първото голямо предизвикателство преди десетилетие беше световният финансов крах от 2008 г. и последващите суверенни дългови кризи в страни като Гърция, Португалия, Ирландия, Испания и Кипър. Италия също беше засегната, но не поиска финансова помощ, въпреки че рискът за страната се запазва.

Ролята на ЕЦБ в паричния съюз еволюира през първото десетилетие от неговото съществуване.

„През първото десетилетие ЕЦБ постигна целите си, поне по отношение на растежа и инфлацията. Но под повърхността в еврозоната започнаха да назряват сериозни вътрешно-регионални финансови дисбаланси  водени от прекомерната задлъжнялост на страни, като Испания, Португалия, Гърция и Ирландия", според коментари на икономисти от JPMorgan.

„През цялото второ десетилетие, от 2009-2018 г., ЕЦБ се занимаваше с макро-последиците от разгръщането на дисбалансите, които бяха изградени през първото“, се казва още в доклада на американската финансова институция.

Кризата с държавния дълг показа, че еврозоната е създадена без адекватна мисъл от страна на институциите и валутните нужди на различните страни, е довела до "екзистенциална криза" пред еврото, според Константин Фрейзър от TS Lombard. "Очевидният провал на еврото е, че той е сериозно непълноценен валутен съюз.", според експерта.

На фона на нарастването на доходността на облигациите и увеличаващата се нестабилност в Европа, ангажимента към еврозоната бе показан по категоричен начин от ръководителя на ЕЦБ през юли на 2012-та година, когато Драги заяви: "Ще направим каквото е необходимо за спасяване на еврото."

Една седмица по-късно ЕЦБ обяви програма за изкупуване на облигации.

"Обещанието на Драги да направи" каквото е необходимо "даде на еврозоната резерв на доверие от централната банка, от който се нуждаеше пазарът във важен исторически момент", според Фрейзър.

И все пак целостта на еврозоната отново беше заплашена през 2015 г., когато Гърция приближи еврозоната до разпадане.

Мнозинството от гърците отхвърлиха приемането на друг международен спасителен план от тройката на референдум, но тъй като потенциалните разходи за напускане на еврозоната (и вероятно неизпълнение на дълга) станаха ясни, правителството отстъпи назад и с неохота се подписа под тежките условия.

В края на 2014 г. ЕЦБ предприе поредица от действия за обратно изкупуване на облигации, които се превърнаха в цялостна програма за монетарни облекчения.

Макар че количествените облекчения съдействаха региона да се възстанови от кризата (до каква степен е спорно), икономическите сътресения ясно показаха, че са необходими повече институционални реформи и по-голяма интеграция, за да се предотвратят - или да се ограничат - всякакви бъдещи финансови сътресения.

„Видяхме създаването на банков съюз с общ (банков) надзор и фонд за преструктуриране (Единният фонд за преструктуриране), но все още няма въведена европейска схема за гарантиране на влоговете“, Според Хюфнер от UBS.

Много анализатори смятат, че за да оцелее еврозоната, тя трябва да премине към фискален съюз - централизиран подход за събиране на приходи и разходи, който би довел до споделен бюджет, фискална дисциплина и споделен дълг, както и към паричен съюз.

Тези, които подкрепят фискалния съюз, смятат, че това би насърчило по-голямата стабилност и равенство в региона и че без нея еврозоната остава уязвима за икономически шокове и дисбаланси.

Докато фискалният съюз се възприема като логична стъпка в търсенето на все по-тесни икономически и политически връзки и се насърчава от френския президент Емануел Макрон, той все пак е спорен. Докато Германия не се противопоставя на идеята за бюджет на еврозоната или министерство на финансите на еврозоната, тя е много по-малко склонна за споделяне на дълга в региона.

„По-нататъшното развитие на тази идея изисква повече споделяне на тежестта, т.е. съвместно застраховане на рисковете в страните от еврозоната. Но както видяхме, няма консенсус колко далеч трябва да се стигне в тази посока. Франция е по-благосклонна за това, докато Германия не толкова", допълва още Хюфнер.

След продължителен период на експанзионистична парична политика, ЕЦБ се стреми към „нормализиране“ на политиката, която по същество е връщане към конвенционалните инструменти - като лихвените проценти - в центъра на своята политика.

Въпреки масовата програма за изкупуване на активи през последните няколко години, инфлацията остава ниска (при 1,6% през декември, спрямо 1,9% през предходния месец) в период на несигурен и предимно слаб икономически растеж.

Перспективите за региона през 2019 г. не са особено "цветущи", според Даниел Лакале, главен икономист в Tressis Gestion. Той каза пред CNBC миналата сряда, че икономиката на еврозоната вероятно ще навлезе в период на стагнация тази година, тъй като Франция, Италия, Германия и Испания отчитат по-слаби стойности на растеж от очакваното.

Вероятното повишаване на доходността на облигациите може също да повлияе на растежа на кредитите. Правителствата напълно се отказаха от всяка програма за реформи и повишаването на публичните разходи, съчетано с по-ниските данъчни приходи и растеж, може да подкопае доверието в платежоспособността на големите икономики в еврозоната.

"Докато ниските цени на суровините могат да помогнат на еврозоната да избегне рецесия, кредитните рискове вероятно ще се засилят, когато ефектът от покупките на ЕЦБ приключи и политическите сътресения нараснат."

След десетилетие на възстановяване от финансовата криза политическата нестабилност сега е по-голяма и по-непредсказуема заплаха в еврозоната, смятат експертите на JPMorgan, отбелязвайки, че „основното предизвикателство пред третото десетилетие на ЕЦБ вероятно ще бъде оцеляването на валутния съюз, не поради стрес от финансовия пазар, а на фона на значителен популистки натиск. "

Италия е отличен пример за обвинението в популизъм и как местните политики стават все по-влиятелни. Според наблюдатели, най-големият източник на несигурност за еврозоната е Италия.

Още по темата:

Еврото стана на 20 - какво трябва да знаете?

Как ще се отрази присъединяването на България към еврозоната?

Какви ще са ефектите за българската икономика от въвеждането на еврото?