Източник:  www.darikfinance.bg

Историята от последните две десетилетия показва, че ако една велика държава провежда своята външна политика главно въз основа на либералните идеали, това най-вероятно ще я доведе до скъпоструващи провали.

Ирак е неуправляем, а наскоро "Ислямска държава Ирак и Леванта" обяви създаването на нов халифат. Президентските избори в Афганистан се оспорват и скандалите стават все по-отблъскващи.

Ядрените преговори с Иран вървят бавно, а противниците им измислят нови и нови хватки за пълния провал на преговорния процес.

В Украйна е неразбория и обявеното там прекратяване на огъня направо се провали.

Китай продължава да пробва острите си лакти. Япония проявява все по-голяма войнственост. А Великобритания е близо до излизане от Европейския съюз.

Ето го "новият световен ред", провъзгласен от президента Джордж Буш-старши в бурните и опияняващи дни след падането на Берлинската стена. И къде ли е залезът на "силовата политика", за което някога радостно говориха хора като Бил Клинтън и Томас Фридмън? Краят на историята? В това вече не вярва дори самият Франсис Фукуяма. Като цяло нивото на човешката жестокост и насилие може и да спада, но с всяка измината седмица световната политика все повече и повече излиза изпод контрола.

В свръхпристрастната партийна борба на съвременната американска политика демократите обвиняват Джордж Буш-младши за всички днешни беди. Републиканците пък смятат, че за всичко са виновни Барак Обама и Хилари Клинтън. И двете страни могат да намерят куп доказателства, за да обосноват своите политически мотивирани изводи.

Но всъщност виновните не са те. Всеки от тримата президента в епохата след Студената война извърши своята порция от грешки, но тези неуспехи имат общ корен. Става дума за всепроникващото влияние на либералния идеализъм при провеждането на американската външна политика - влияние, което прекрачва партийните рамки, обединявайки либералните интернационалисти от Демократическата партия и републиканските неоконсерватори.

Стремежът да се разпространи либерализма в Източна Европа лежеше в основата на разширяването на НАТО и това е важна причина, накарала т.нар. либерални ястреби да подкрепят неоконсерваторите в Ирак. С това се обяснява и опитите на САЩ да изнесат демокрацията в Афганистан и в целия Близък изток - вместо да се съсредоточат конкретно върху "Ал Кайда" след 11 септември.

Този стремеж легна в основата на стратегията "за разширяване и сътрудничество" на Бил Клинтън, "доктрината на свободата" на Джордж Буш, първоначалната подкрепа на Арабската пролет от Барак Обама и решението му за интервенция в Либия. С една дума, това е основната нишка в сложния лабиринт на американската външна политика, провеждана в последно време.

Либерализмът се базира на ясно обозначен набор от морални и политически цели, които трябва да бъдат постигнати. Той поставя индивидуалността в центъра на политическия живот и смята, че всеки човек притежава определени и неотменими права. Либералите абсолютно правилно подчертават важността на личната свобода на избора, смятайки, че всичките тези принципи са приложими към всички хора. Съответно либералите смятат, че демокрацията е оптималната форма на държавната власт и се обявяват за тържеството на правото, на свободното на словото и за пазарна икономика. Те смятат - и не без основания, че на хората ще им е много по-добре, ако тези ценности станат универсални.

Основните черти на либерализма са изключително привлекателни, но моралната привлекателност на тези основни либерални принципи не означава, че това е здраво и логично ръководство за реализирането на външната политика. Всъщност историята от последните две десетилетия показва, че ако една велика държава провежда своята външна политика главно въз основа на либералните идеали, това най-вероятно ще я доведе до скъпоструващи провали. За съжаление опитът от изминалите 20 години показва, че либерализмът е лош съветник за външната политика.

Главният проблем е, че либерализмът не показва как да претворим неговите високонравствени абсолютни ценности в ясна и ефективна стратегия за реализирането им. Либерализмът установява някакъв набор от морални цели, създавайки схема, която трябва да следват всички общества. Но той почти нищо не казва как трябва да действа либералната държава, ако някоя държава или лидер откажат "да постъпват правилно".

Като начало вижте какво се получава, когато една или друга държава постъпва еднозначно нелиберално или възразява срещу опитите на Запада да разпространява правата на човека, демокрацията и всички останали заветни принципи на либерализма. Американските лидери реагират едва ли не първосигнално с изблик на гняв и ярост, а след това започват да осъждат чуждестранния ръководител, наричайки го заблудил се реакционер в най-добрия случай и олицетворение на злото в най-лошия.

В отговор на завземането на Крим от Русия държавният секретар на САЩ Джон Кери осъди руския президент Владимир Путин, заявявайки, че той е попаднал в клопката на политическите правила от XIX век. Когато високонравствените осъждания търпят неуспех, а това неизбежно се случва, либерализмът не е в състояние да предложи работеща алтернатива.

Икономическите санкции са слаб инструмент и обикновено те укрепват позициите на авторитарния управник или във всеки случай не ги отслабват. Нещо повече, те причиняват сериозни страдания на цялото население, докато управляващата върхушка остава цяла и невредима. Над това трябва да се замисли всеки политик, комуто не са безразлични бедите и трудностите на хората. Но дори санкциите да носят успех, както стана в Южна Африка в епохата на апартейда, за това са нужни десетилетия.

Опитите да се разпространяват либералните идеали под дулата на автоматите са още по-лоши. Както видяхме в Ирак, Афганистан, Либия и на много други места, насилствената "смяна на режима" означава разрушаване на съществуващите политически и обществени институции. За съжаление крахът на стария ред и последващата чуждестранна окупация още повече намаляват шансовете за появата на истинска демокрация.

Възникващата като резултат анархия дава сили на онези, които са склонни към насилие и имат определени дарби в това отношение. Тя принуждава местното население да се обърне към защита на древните източници на идентичност (племена, кланове, религиозни секти). Трудно е да си представим по-добри условия за разрушаване на търпимостта и индивидуализма, които са в основата на либералната философия.

Нещо повече, либералните правителства, опитващи да осъществят идеалистични кръстоносни походи, често започват да лъжат собствения си народ, за да не бъдат лишени от подкрепата му. Налага им се също да издържат големи тайни служби за национална сигурност. Колкото и да е парадоксално, но колкото по-активно едно либерално общество се опитва да наложи убежденията си другиму, толкова по-голяма е вероятността то да дискредитира тези ценности у дома си. Достатъчно е да се вгледате в еволюцията на американската политика през последните 20 години, за да видите тази тенденция в най-чистия ѝ вид.

И накрая, понеже мнозинството либерали са убедени, че техните заветни убеждения не подлежат на никаква критика, те не разбират, че нелибералните общества могат и да не харесат чудесните дарове отвън. Напротив, колкото е по-активно осъществявана с най-добри намерения е намесата отвън, било то военна окупация, санкции или дори дейността на неправителствени организации като Националния фонд за демокрация, толкова е по-силна е имунната реакция спрямо такава намеса. Чуждестранните диктатори ще засилват репресиите, а населението ще поставя самоделни бомби, вместо да посреща своите освободители с цветя. Накрая мащабните проекти за държавно строителство вредят на местната икономика и подхранват корупцията, особено когато пълните с идеализъм либерални окупатори си нямат и понятие как да устроят местното общество.

Изводът е очевиден. САЩ и другите либерални държави ще постигнат много повече успех в налагането на свидните им политически ценности, ако се съсредоточат върху усъвършенстването на тази практика у дома си - вместо да извършават износа ѝ навън. Ако западното общество бъде процъфтяващо, справедливо и в съответствие с пропагандираните идеали, хората в другите общества ще искат да приемат тази практика напълно или поне частично, приспособявайки я към местните условия.

В някои страни тези процеси протичат бързо, а в други те се утвърждават след тежка борба. Понякога за това са нужни десетилетия. Цели столетия бяха необходими за утвърждаване на либералните ценности на Запад, които сега се налагат от САЩ по целия свят. /Стивън Уолт, Foreign Policy /БГНЕС/