Източник:  www.darikfinance.bg

Украинската криза продължава вече почти година и Русия бележи успехи. Сепаратистите в Източна Украйна настъпват и руският президент Владимир Путин не показва никакви признаци на колебание въпреки западните икономически санкции.

Не е изненадващо, че все повече хора в САЩ призовават към въоръжаване на Украйна. Нов доклад на три водещи американски мозъчни тръста препоръчва изпращането в Киев на модерна бойна техника, а номинираният от Белия дом за министър на отбраната Ащън Картър каза миналата седмица пред сенатската комисия по въоръжените сили: "Много силно клоня към тази идея".

Всички те грешат. Да се продължава в тази посока ще бъде голяма грешка за САЩ, НАТО и самата Украйна. Изпращането на оръжие в Украйна няма да спаси нейната армия, а вместо това ще предизвика ескалация на сраженията. Такава стъпка би била особено опасна, защото Русия има хиляди ядрени оръжия и се стреми към запазване на жизненоважен стратегически интерес.

Въобще не става дума за това, че украинските военни са превъзхождани многократно като огневи възможности от сепаратистите, които имат на своя страна руската армия и оръжия. Тъй като балансът на силите решително е в полза на Русия, Вашингтон би трябвало да изпрати големи количества екипировка на украинската армия, за да има тя шанс за победа в боя. Но Русия ще предприеме ответни мерки, водещи до ескалация, с което ще отнеме всяка, дори и най-малката полза, която Киев би получил от американското оръжие. Авторите на разработения от мозъчните тръстове доклад признават това, отбелязвайки, че "дори с извънредни като размери доставки от Запад, украинската армия няма да бъде в състояние да отблъсне решителна атака на руската армия". Накратко, САЩ не могат да спечелят в Украйна надпревара във въоръжаването с Русия и така да гарантират поражение на руснаците на бойното поле.

Привържениците на въоръжаването на Украйна имат и друг довод. Те твърдят, че ключ към успеха не е военната победа над Русия, а увеличаване на разходите на Кремъл за сблъсъка до ниво, при което Путин ще отстъпи или ще фалира. Предполага се, че разходите ще принудят Москва да изтегли войските си от Украйна и да позволи на Киев да се присъедини към Европейския съюз и НАТО, т.е. да се превърне в съюзник на Запада.

Тази стратегия на принудата също е малко вероятно да сработи. Това, което адвокатите на въоръжаването на Украйна пропускат да разберат, е, че руските ръководители са убедени, че същността на стратегическите интереси на Русия е заложена в Украйна. Малко вероятно е Москва да отстъпи територии, дори и това да означава по-големи разходи.

Великите сили реагират остро, когато техни съперници предвиждат струпването на военна сила непосредствено до тях, още повече при опит противникът да превърне съседна страна в негов съюзник. Това е причината САЩ да имат доктрината Монро, и днес нито един американски лидер дори не би допуснал Канада или Мексико да се присъединят към военен съюз, оглавяван от друга велика сила. Русия не е изключение от това правило.

Увеличаването на залозите в Украйна може да предизвика нежелана ескалация. Не само, че със сигурност боевете в източната част на страната ще станат по-интензивни, но може да се разпространят и в други райони. Последствията за Украйна, която вече е изправена пред дълбоки икономически и социални проблеми, биха били катастрофални.

Вероятността Путин да отправи ядрени заплахи може и да изглежда далечна, но ако целта за въоръжаване на Украйна е да увеличи разходите за руското вмешателство и, евентуално, Москва да изпадне в тежка ситуация, не може да бъде смятана за изключена. Ако западният натиск успее и Путин се почувства отчаян, той би имал сериозен стимул да се опита да спаси ситуацията като заплашва с ядрения арсенал.

Американското разбиране на механизмите за ескалация в криза и война в най-добрия случай е ограничено, въпреки че всички са наясно, че рисковете са значителни. Да бъде притискана в ъгъла разполагащата с ядрени оръжия Русия е все едно да си играеш с огъня.

Привържениците на въоръжаването на Украйна признават проблема на ескалацията, поради което подчертават, че те са за даването на Киев на "отбранителни", а не на "нападателни" оръжия. За съжаление няма сериозна разлика между тези категории. Всички оръжия могат да бъдат използвани както за нападение, така и за отбрана. Западът трябва да бъде сигурен, че Москва няма да възприеме тези американски оръжия като "отбранителни", а като решителна стъпка на Вашингтон към промяна на статуквото в Източна Украйна. Единственият начин да бъде намерено решение на кризата в Украйна е дипломатическият, не военният. Германският канцлер Ангела Меркел, изглежда, признава този факт като казва, че Германия няма да изпрати оръжие на Киев. Нейният проблем, обаче, е, че тя не знае как да бъде сложен край на кризата. Тя и други европейски лидери все така работят под влиянието на илюзията, че Украйна може да бъде извадена от руската орбита и включена в ЕС, и че руските лидери трябва да приемат такъв резултат. Но те няма да го сторят.

За да бъде спасена Украйна и, евентуално, да бъдат възстановени отношенията с Москва Западът трябва да търси превръщането на Украйна в буферна държава между Русия и НАТО. Нещо подобно на Австрия от времето на студената война. Западът трябва изрично да свали от масата разширяването на Европейския съюз и НАТО, и да изтъкне, че неговата цел е необвързана Украйна, която не представлява заплаха за Русия. САЩ и техните съюзници би трябвало да работят заедно с Путин за спасяването на украинската икономика, цел, която е в интерес на всички.

Ключов момент е, че Русия може да помогне за прекратяване на сраженията в Източна Украйна и че Киев може да си възвърне контрола върху този регион. Засега на провинциите на Донецк и Луганск трябва да бъде дадена фактическа автономия, както и защитата на правата на руския език трябва да е висш приоритет. Крим, който е жертва на опита на Запада да разшири НАТО и Европейския съюз до прага на Русия, със сигурност е загубен завинаги. Време е да бъде сложен край на тази неразумна политика, преди да бъдат допуснати още щети за Украйна и за отношенията между Русия и Запада. /Джон Миършаймър, професор по политически науки в Чикагския университет в The New York Times/