Снимка: iStock

Чарли Мънгър прекара десетилетия до Уорън Бъфет в Berkshire Hathaway и помогна за изграждането на една от най-успешните инвестиционни истории в света. Именно затова един от най-интересните му съвети звучи почти парадоксално - според него повечето хора изобщо не трябва да се опитват да подбират отделни акции.

Мънгър многократно е защитавал идеята обикновеният инвеститор да използва евтини индексни фондове. Причината не е, че изборът на акции не работи, а че работи добре само за сравнително малък брой хора, които имат достатъчно знания, време и дисциплина да го правят последователно в продължение на десетилетия.

За останалите математиката често е по-проста. Индексен фонд върху S&P 500 позволява на инвеститора да притежава приблизително 500 от най-големите американски компании, без да трябва предварително да познае кои от тях ще бъдат следващите големи победители.
Последното десетилетие дава интересен пример. Акциите на Berkshire Hathaway са донесли приблизително 250% обща доходност за периода, докато Vanguard S&P 500 ETF е нараснал с около 326%. Това не означава, че Berkshire е лоша инвестиция. По-интересният извод е, че дори една от най-известните инвестиционни компании в историята може за дълъг период да изостане от простия индекс.

Ако това може да се случи на Berkshire, задачата пред индивидуалния инвеститор е още по-трудна.
Всеки път когато човек купува определена акция с убеждението, че е подценена, от другата страна на сделката има продавач. Това може да бъде пенсионен фонд, хедж фонд или институция с десетки анализатори, достъп до ръководството на компанията и специализиран софтуер. Индивидуалният инвеститор трябва не само да има правилна теза, но и да бъде достатъчно дисциплиниран, за да я следва при сериозни спадове.

Именно затова най-силният аргумент в полза на индексните фондове вероятно не е тяхната доходност, а простотата.

Представете си човек, който инвестира по 400 долара месечно в продължение на 30 години. При чисто илюстративна средна годишна доходност от 9,5% крайната стойност би достигнала приблизително 813 000 долара.

Интересната част е откъде идват тези пари. Самият инвеститор би внесъл общо 144 000 долара. Останалите около 669 000 долара биха дошли от натрупаната доходност и ефекта на сложната лихва.

Това е една от най-подценяваните характеристики на дългосрочното инвестиране. В началото основната част от портфейла идва от собствените вноски. След достатъчно време съотношението се обръща и капиталът започва да създава повече капитал, отколкото инвеститорът може да добави със спестяванията си.

Разбира се, пазарът не носи 9,5% всяка година. Ще има периоди на силни ръстове, рецесии и спадове от 20%, 30% или повече. Затова подобно изчисление е пример за силата на натрупването, а не прогноза за бъдеща доходност.

И тук се появява другата важна част от философията на Мънгър - поведението на инвеститора.
При стратегия с редовни месечни покупки пазарният спад не е непременно лошо събитие за човек, който има десетилетия пред себе си. Същите 400 долара просто купуват повече дялове на по-ниска цена. Проблемът възниква, когато инвеститорът спре да купува именно когато пазарът е паднал или продаде всичко от страх.

Разходите също изглеждат малки в началото, но могат да имат огромно значение след десетилетия. Vanguard S&P 500 ETF например има годишна такса от едва 0,03%. При портфейл от 813 000 долара това би означавало приблизително 244 долара годишен разход.

При фонд с такса от 1% същият портфейл би струвал над 8100 долара годишно само за управление. Разликата не е единствено в тези пари. Всяка платена такса е капитал, който вече не остава в портфейла и не може да носи бъдеща доходност.

Затова малките проценти стават големи числа при достатъчно дълъг период.
Индексното инвестиране обаче не е лишено от риск. S&P 500 днес е силно концентриран в няколко технологични гиганта. Nvidia, Apple, Microsoft и останалите компании с огромна пазарна капитализация имат много по-голямо влияние върху движението на индекса от типичната компания в него.

Фондът също така не включва значителна експозиция към международни акции, малки компании, облигации или кеш. Следователно портфейл, състоящ се изцяло от S&P 500, не е автоматично подходящ за всеки човек и за всяка възраст.Особено голяма е разликата между човек на 30 години и човек, който планира да се пенсионира след две години. Първият може да има достатъчно време да изчака възстановяване след тежък спад. Вторият може да бъде принуден да продава акции именно когато цените са ниски, за да финансира ежедневните си разходи. Но основният принцип на Мънгър остава същият. За повечето хора натрупването на богатство не изисква постоянно търсене на следващата Nvidia, опити за прогнозиране на рецесии или десетки сделки годишно.

Много по-важни могат да се окажат размерът на редовните инвестиции, ниските разходи и времето.
Това е и големият парадокс в историята на Бъфет и Мънгър. Двама от най-успешните подбирачи на акции в света прекараха десетилетия, доказвайки колко доходоносно може да бъде активното инвестиране, а след това казаха на обикновения човек да не се опитва да ги копира. Защото голямото предимство на индексния инвеститор не е, че знае повече от Wall Street. А че изобщо не е необходимо да го побеждава.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.